Оранжевите очи запламтяха още по-силно:
- Разбирал? По-скоро възхищавал! Като мен, тя бе обречена да владее, да покорява! Но беше по-силна от мен. Можеше да отхвърля любовта, когато тя заплашваше да я окове завинаги. Ако не беше лошият късмет, може би сега щеше да владее над цял Ансалон!
Глухият глас отекваше в лабораторията. Танис удивено си даде сметка колко страст и омраза бяха вложени в последните думи на рицаря.
- Но не стана нищо подобно! — Облеченият в плетена ръкавица юмрук на лорда се сви унищожително. — Прикована в Санкшън като заключен в клетка звяр, изгубена в планове за война, която никога не би могла да спечели. Куражът и решимостта започваха да я напускат. Дори позволи на чувствата ѝ към един мрачен елф да я обвържат и да я превърнат в робиня! По-добре беше да умре в битка, отколкото да позволи на живота си да догори като най-обикновена свещ!
- Не! — промърмори Танис. — Не...
Пръстите на Даламар се сключиха около китката на ръката, с която държеше меча.
- Тя никога не те е обичала, Танис — произнесе студено магьосникът. — Използваше те така, както използваше всички, дори него — той погледна към лорд Сот. Танис се канеше да отговори, ала Даламар го прекъсна: — Използва те до самия си край, Полуелфе. Дори и в този момент протяга ръце към теб от Отвъдното и се надява да я спасиш.
Танис се поколеба. В ума му все още гореше отпечатъкът на изпълненото ѝ с ужас лице. Образът бе обгърнат от пламъци, пламъците изригнаха хищно...
И замъглиха зрението му. Втренчи се през тях и съзря замък, някога горд и благороден, а сега почернял и порутен, обхванат в пожара на тези пламъци. Видя прекрасна млада елфическа жена с дете в обятията си, която също бе погълната от огъня. Видя умиращи войни. И сред тези пламъци се разнесе гласът на Сот:
- Ти имаш своя живот, Полуелфе. Не една и две причини могат да те задържат тук. Има и такива, които в този момент зависят или ще зависят от теб. Знам го, защото всичко, което ти имаш, някога беше и мое. Но го отхвърлих, избирайки да живея в мрак, вместо в светлина. Нима ще отхвърлиш всичко заради някой, отдавна избрал да следва пътищата на нощта?
"Аз имам света" — чу собствените си думи Танис. Виждаше усмихнатото лице на Лорана.
Той затвори очи. Лицето на Лорана. Красиво, мъдро, обично. Косите ѝ разпръскваха светлина, елфическите ѝ очи блестяха в неземна чистота. Светлината ставаше все по-ярка. Кристално ясна и ослепителна, потапяща го в забрава... Вече дори не можеше да си припомни как изглежда лицето на жената под собственото му наметало.
Съвсем бавно Танис отдръпна ръка от меча си.
Лорд Сот му обърна гръб. Той коленичи и вдигна потъналото в кръв тяло в невидимите си ръце. Изрече магическа дума. Пред очите на Полуелфа внезапно се появи видение на мрачна бездна, която зейна под краката на рицаря. През лабораторията повя смразяващ вятър, чиято сила го накара да извърне очи от гледката.
Когато отново се осмели да се взре натам, потъналият в сенки ъгъл беше празен.
- Няма ги. — Ръката на Даламар най-после пусна китката му. — Както и Карамон.
- Карамон е изчезнал? — Танис се обърна несигурно, замаян от внезапната ледена пот, която го бе обляла и се вгледа в Портала. Пламтящият пейзаж беше съвсем празен.
Някъде от много далеч сякаш още веднъж отекна: "Нима ще отхвърлиш всичко заради някой, отдавна избрал да следва пътищата на нощта?"
Песента на лорд Сот
Гробовна светлина струи над гнили съчки и листа и с леки стъпки, без да сетиш, нощта се влива във кръвта.
Как тихо е до теб, любов, когато гарванът лети, щом чезне взор пред сетен миг, щом гаснат чувства и мечти.
Как силно твоето сърце тупти във свитите гърди. Как трескави реки текат през китките умиращи.
И жарка кожата ти е — от сол по-чиста, сладък сън. Луна червена твоя дъх оплита във кристален звън.
Глава 10
Пред него беше Порталът.
Зад него — Царицата, болката и страданието...
Пред него беше победата.
Като се подпираше изнурено на жезъла на Магиус, тъй изтощен, че едва успяваше да се задържи изправен, Рейстлин мъчително се опитваше да задържи образа на прохода в съзнанието си. Струваше му се, че е изминал хиляди мили, докато се добере до него. Ето, че сега беше близо, вече виждаше искрящите, красиви цветове, цветовете на живота — зелено като тревата, синьо като небето, бяло като облаците, черно като нощта, червено като кръвта...
Кръв. Вгледа се в ръцете си. Бяха покрити с кръв, собствената му кръв. Раните му бяха твърде многобройни, за да се опитва да ги преброи. Беше понесъл удари от боздуган, промушвания с меч, обгаряния от мълнии, бяха го нападали мрачни свещенослужители, зли чародеи, легиони от вампири и демони — всички онези, които служеха на Нейно Мрачно Величество. Черната мантия се вееше около тялото му, превърната в дрипи. Всеки дъх му причиняваше непоносима агония. Отдавна беше престанал да повръща кръв. И макар да кашляше толкова зле, че понякога не можеше да стои на крака, в него вече не бе останало нищо...