За палантийците погребението на Елистан символизираше едва ли не погребението на техния възлюблен град. Проведоха церемонията на разсъмване, точно според молбата на самия Елистан и на нея присъстваха всички — млади, стари, богати, бедни. Онези от ранените, които можеха да бъдат местени, лежаха на сламениците си върху почернялата, обгоряла земя пред останките от някога красивия Храм.
Сред тях беше и Даламар. Никой не бе възразил, когато, подпомогнат от Танис и Карамон, мрачният елф зае мястото си сред една унищожена трепетликова горичка. Слуховете твърдяха, че младият черноризец се е борил срещу Черната лейди — както наричаха Китиара — и я е победил, което на свой ред беше довело до унищожението на нейната армия.
Елистан бе пожелал да бъде погребан в своя Храм, ала сега това не беше възможно. Храмът се бе превърнал в безформена купчина от рухнали мраморни блокове. Лорд Амотус веднага бе предложил собствената си семейна гробница, но Кризания не беше склонила. Самата тя ясно си спомняше, че Елистан е намерил свободата си в мините на Пакс Таркас, така че вече в качеството си на глава на Църквата постанови останките му да бъдат положени под Храма в една от подземните пещери, която дотогава бяха използвали за склад.
И макар мнозина да бяха шокирани от подобно решение, никой не оспори нареждането ѝ. Пещерите бяха почистени и осветени, внесоха мраморен постамент, издялан от останките на Храма и от този момент нататък, дори в идущите още по-величави дни на Църквата, всички свещеници намираха покой именно на това място, мястото, което щеше да стане известно като най-свято по цялото лице на Крин.
Хората се настаняваха мълчаливо по опърлената морава. Птиците, които не знаеха за съществуването на смъртта или войната, или мъката, но знаеха единствено, че слънцето изгрява, пълнеха въздуха с песните си. Слънчевите лъчи тъкмо позлатяваха върховете на планините, а нощта бягаше, изпълвайки сърцата на опечалените с надежда и утеха.
Само един човек стана да говори във възхвала на покойника и всички се съгласиха, че именно тя беше най-подходяща за случая. Не само понеже сега заемаше мястото му — както самият той бе пожелал, — но и защото за палантийците именно тя въплъщаваше тяхната загуба и тяхната болка.
Казваха, че през същата утрин била станала от леглото за пръв път, откакто Танис Полуелф я бе донесъл на ръце от Кулата на Върховното чародейство, за да я положи на стълбите на Великата библиотека, където свещенослужителите се грижеха за ранените и умиращите. Самата тя също бе гледала смъртта в очите. Ала вярата ѝ и молитвите на свещенослужителите я бяха върнали към живота. Така и не бяха успели обаче, да възстановят зрението ѝ.
Тази сутрин Кризания стоеше пред всички тях с очи, взрени в слънцето, което никога повече нямаше да види. Лъчите му играеха по черните ѝ коси, обграждащи лице, одухотворено от израза на дълбоко, търпеливо състрадание и вяра.
— Стоя в мрака — каза тя. Гласът ѝ се издигаше чист сред песните на чучулигите — и чувствам топлината на светлината с кожата си и зная, че лицето ми е обърнато към слънцето. Сега вече мога да гледам в него, понеже очите ми завинаги са забулени от тъмнината. Но ако вие, които виждате, гледате прекалено дълго в слънцето, ще изгубите зрението си, както ще изгубят зрението си и онези, които са принудени да живеят прекалено дълго в мрак... На това ни учеше Елистан, че смъртните не са създадени, за да живеят само под слънцето, или само в сянката, но и в двете. И двете страни на живота имат своите рискове, своите възможности да допуснете грешка или да бъдете възнаградени. Ние преминахме през нашите изпитания. Изпитанията на кръвта, мрака и огъня... — Тук гласът ѝ потрепери и тя замълча. По-близко застаналите видяха по бузите ѝ сълзи. Но когато отново продължи, гласът ѝ бе силен, макар сълзите ѝ да блестяха в слънчевата светлина. — Преминахме през нашите изпитания така, както и Хума през своите — с големи загуби и големи жертви, но оцеляхме, за да стигнем до познанието, че душите ни са пречистени и че може би ще заблестят по-ярко от всички останали звезди... Защото, въпреки че някои от нас могат да изберат да вървят по пътеката на нощта и да имат черната луна за свой наставник, докато други на свой ред биха се обърнали към пътеките на деня, пътят остава един и същ — тежък, осеян с камъните на неуспеха и страданията. Тъкмо този път може да стане по-лек от едно докосване с ръка, от една приятелска дума. Способността да обичаме е дадена на всички ни — най-големият дар на боговете за всички раси... Красивият ни град изчезна в пламъците — продължи тя по-меко. — Изгубихме онези, които обичахме и ето, че сега животът ни се струва твърде тежък. Ала стига само да протегнете ръка, за да докоснете ръката на някой, който също е протегнал своята... Заедно... ще откриете силата и надеждата, която ви е необходима, за да продължите напред.