- Ще огледам наоколо — измърмори към Карамон, който сякаш не го чу.
Тас въздъхна и се повлече нататък. Разбира се, вече знаеше къде са попаднали. Отдавна бе престанал да се съпротивлява срещу тази мисъл, беше безсмислено. Къщата на Карамон се намираше близо до центъра на градчето, недалече от Странноприемницата. Кендерът тръгна надолу по улицата, която някога минаваше покрай редици от къщи. Ала дори сега по нея да нямаше каквото и да е — нито къщи, нито улица, нито дори валеновите дървета, върху които хората строяха домовете си — знаеше съвсем точно къде се намира. Искаше му се да не е така. Тук-там от калта се подаваха отчупени клони. Гледката го накара да потрепери. Нямаше нищо друго. Нищо освен...
- Карамон! — извика Тасълхоф, доволен, че най-после е открил нещо, с което да отвлече мислите си, своите и на Карамон, колкото да го откъсне от дълбоката печал. — Карамон, мисля, че трябва да дойдеш да видиш нещо!
Огромният войн продължаваше да не му обръща внимание. Кендерът се поколеба, но реши все пак да се приближи и да огледа сам. Онова, което бе привлякло вниманието му се намираше в самия край на улицата и в началото на някогашния малък парк. Приличаше на каменен обелиск. Сигурен беше, че при последното му посещение в Утеха обелискът не е бил там. Изучи го внимателно.
Беше висок, грубо изсечен, но независимо от всичко бе преживял бури, огън и безмилостни дъждове. Повърхността му чернееше от огъня, ала докато го разглеждаше Тас установи, че разпознава поредица от букви, които, след като изчисти от наслоената кал, можеше дори да прочете.
Той потърка още веднъж обелиска и задълго остана вгледан в думите. После каза тихо:
- Карамон.
Странната нотка в гласа му прониза болезнено скръбната мъгла в душата на приятеля му. Войнът вдигна очи. Забелязал обелиска и необичайно сериозното изражение върху лицето на Тас, Карамон въздъхна и се изправи намръщено.
- Какво има? — попита, като се приближи.
Кендерът мълчеше. Поклати глава и безмълвно посочи.
Спътникът му заобиколи обелиска и се зачете тихо в грубо изсечените думи на недовършения надпис.
Тика Уейлан Маджере
Героиня на Копието Година на смъртта 358
Дървото на живота ти бе покосено рано. Страхувам се, че моята ръка държеше брадвата.
- С-съжалявам, Карамон — каза тихичко Тас и улови огромните пръсти на война.
Приятелят му наведе тежко глава. Той положи ръка върху мократа повърхност на обелиска, додето вятърът вееше немилостиво край тях. Върху камъка пръснаха няколко дъждовни капки.
- Умряла е сама. — Юмрукът му се стовари върху обелиска. Усети как плътта на пръстите му се наранява от острите ръбове. — Оставих я! Трябваше да бъда до нея! Проклет да съм, трябваше да бъда тук!
Раменете му се разтърсиха от ридания. Тас вдигна очи към буреносните облаци. Осъзнал, че отново са започнали да се движат и да ги доближават, той дръпна по-силно приятеля си.
- Не мисля, че си можел да го предотвратиш, дори и да дойдехме навреме, Карамон — започна той искрено.
Внезапно си затвори устата толкова бързо, че едва не си отхапа езика. Кендерът издърпа ръка от пръстите на Карамон — войнът дори не му обърна внимание — и коленичи в калта. Острите му очи бяха забелязали някакво проблясване на земята в болнавите лъчи на бледното слънце. Той разтреперано разрови калта.
- Богове — прошепна благоговейно, като се отпусна на пети. — Карамон, та ти си бил тук!
- Какво? — изръмжа войнът.
Тас посочи. Приятелят му бавно се обърна и погледна.
Там, в краката им, лежеше собственият му труп.
Глава 3
Или поне приличаше на трупа на Карамон. Тялото носеше бронята, с която се бе сдобил в Соламния и която бе използвал по време на Войната на джуджетата. Същата, в която бе облечен, когато двамата с Тас напуснаха Заман, която носеше дори в този момент...
Но освен това нямаше нищо, което без всякакво съмнение да ги наведе на мисълта, че трупът е именно неговият. За разлика от телата, открити от кендера, в този случай пластовете кал липсваха. Мъртвецът бе лежал в подножието на обелиска от твърде дълго време и прекалено на плитко и отдавна се беше разложил. Сега от него бе останал единствено скелетът на огромен мъж. В едната си ръка държеше длето, сякаш с последни усилия беше довършил двете страховити изречения в края на надписа.