— Ако не искате да ми дадете хляб, поне ми върнете парите — каза тя и протегна ръка.
— За да измамиш с тях някой друг, нали? По-добре да останат у мен. А ако искаш да си ги вземеш, повикай полицая! Ще видим тогава… Какво чакаш още? Хайде, махай се!
Някои от минувачите, като чуха виковете на фурнаджийката, спряха от любопитство.
— Какво се е случило? — попита един.
— Тази просякиня се промъкваше към касата.
— Да, изглежда подозрителна.
— Когато потрябва, никога няма полицай наблизо.
Зашеметено от тази лъжа, бедното сираче излезе, съпроводено от викове и нападки, преследвано от жестоката несправедливост на хората.
След няколко минути, които й се сториха часове, Пиерета беше вече в полето и свободна, но без хляб и средства. Какво да прави само с едно су? Какво може да купи? Как да преживее?
Инстинктивно тя се огледа, като че търсеше някакъв изход. Наоколо се простираха поля, засети с жито и цвекло. Но нито едното, нито другото можеше да се яде. В този момент тя горещо желаеше да срещне някоя друга клетница като себе си, да я запита как преживяват онези, които нямат пари и са принудени да се скитат от едно на друго място, минавайки от страна в страна. Дали има на света друга такава клета бездомница, така самотна и отхвърлена? Тези печални мисли отекваха в сърцето й, но тя продължи пътя си, колкото и безпомощна да беше. Заветът на майка й трябваше да бъде изпълнен.
Колко безрадостна беше за нея тази прекрасна лятна вечер. Минавайки през едно село, тя срещна група селяни с доволни лица. Техният работен ден беше приключил и скромните им домове ги чакаха за почивка. Уморени, те предвкусваха топлата вечеря и домашния покой. Дори конете вървяха по-бодро.
Седма глава
Несравнимо по-приятно е да се върви вечер, отколкото денем.
Вечерната прохлада ободрява и освен това срещаш много по-малко хора.
Стъмваше се. Пиерета минаваше покрай градина, насадена със зеленчук, и машинално се спря да гледа как го берат и отнасят с кошници в колата, която стоеше на пътя. Друга кола спря за малко и девойката, която я караше, попита работниците:
— Събрахте ли вече вашия зеленчук?
— Привършваме.
— А Моно?
— Още не е започвал. Сметките му се оказаха криви, мислеше, че днес няма да успеем и ще пазим неговата градина заедно с нашата. Весело би било, ако утре завари градината си обрана.
— Да, наистина.
И всички дружно се изсмяха.
— Почакай ни малко и ще си тръгнем заедно.
След няколко минути двете коли поеха към селото.
Пиерета забеляза в обраната градина малка колиба. „Мога да пренощувам вътре — помисли си тя. — Нищо лошо няма да направя, колибата е празна и не е страшно — никой няма да дойде, след като всичко вече е обрано.“ Недалече се очертаваше силуетът на някаква фабрика. Комините й изригваха от време на време огнени езици и на момиченцето му се струваше, че не е тъй самотно. Колебливият пламък, който прорязваше мрачината, ободряваше духа на детето и светеше за него като фара за моряка.
Все пак Пиерета не се реши да се възползва веднага от колибата и почака, докато съвсем се стъмни. Когато всичко утихна, тя дебнешком се промъкна в колибата, която се оказа по-приветлива, отколкото можеше да се очаква. На земята имаше дебела настилка от сено, а за възглавница — сноп тръстика.
От Сен Дени Пиерета побягна като подгонен звяр. Струваше й се, че всички са видели сцената в хлебарницата, и често се обръщаше да види дали не я гони някой. Сега тя се поуспокои и не се боеше повече от преследване, но беше гладна и много изморена. След случката в Сен Дени Пиерета мислеше, че вече никога няма да усети глад или жажда.
Целият й капитал се състоеше от едно су и с него трябваше да преживее пет-шест дни. Толкова беше гладна… Но утрото е по-мъдро от вечерта. По-добре да си легне. След като намери такъв прекрасен подслон за вечерта, на сутринта може да намери и нещо за ядене. Но как ще стане това, тя не можеше да си представи. Сега трябваше да поспи.
Пиерета сложи глава върху тръстиковия сноп и затвори очи. Но преди да заспи, в паметта й изплува образът на майка й. Към него се присъедини и този на баща й. Споменът за тях обхвана цялото й същество. Безмълвната нощ й се стори още по-безрадостна и със сълзи на очи тя се унесе в неспокоен, кошмарен сън, който накрая се замени от светлите лица на родителите й. Както в миналото те се наведоха над нея, за да я целунат, преди да заспи. Но това беше само миг. Събуждаше се често от тропота на някоя закъсняла кола или на влак, от тайнствени и неясни нощни шумове. Сърцето й неспокойно трепкаше като подплашена птичка, но пак се унасяше, за да се стресне отново, заслушано в тайнствените звуци на нощта.