В полето стана още по-трудно да се върви. Слънцето безмилостно печеше по открития път. Гърлото й съвсем пресъхна. Тя събра няколко по-чисти камъчета и ги сложи в устата си. Те предизвикаха малко слюнка и я освежиха донякъде. Не трябваше да се отчайва — все пак Франция не е безводна пустиня!
По едно време слънцето се скри. Като се огледа, тя видя над себе си огромен облак, който приближаваше бързо. Сигурно щеше да завали, а като завали, ще утоли жаждата си.
Но вихърът се вдигна изведнъж и сви стъблата на житата. Клоните на дърветата се огънаха, усилващият се вятър вдигна цели облаци прах, листа и сено. В далечината проехтя гръм. Вятърът се усили до такава степен, че Пиерета едва се задържа на крака. Уморена да се бори с него, тя приклекна до един ров и покри лицето си с ръце. Измъчвана от непоносима жажда, тя мислеше само за дъжда. Но тътнежът на гърма й напомни, че при буря не вали само дъжд.
Пиерета стана и се огледа наоколо. В далечината се виждаше горичка — може би там ще намери убежище. Нямаше време за губене. Черен облак надвисна над земята, стана съвсем тъмно и гръмотевиците затрещяха все по-силни и по-близки, мълнии заслепиха очите й. Пиерета със сетни сили се спусна към гората. Разстоянието не беше голямо, но изтощена и с пресъхнало гърло, тя тичаше с мъка. Скоро различи дебелите стволове на дърветата. Разнесе се внезапен гръм и на едри капки заваля дъжд. В гората притъмня и стана страшно. Нова мълния проблесна и на Пиерета й се стори, че встрани има постройка. Тя изтича напосоки и се натъкна на плетена колиба, покрита с пръчки и шума. Още няколко стъпки и тя падна обезсилена върху пода, покрит със стърготини. В този момент прокънтя страхотен гръм и едно грамадно дърво до колибата се заклати и падна с трясък. Ще издържи ли колибата? Това беше последната мисъл, която се мерна в главата й. Мълнията блесна пак, някаква невидима сила я отхвърли настрана и тя загуби съзнание. Когато дойде на себе си, в колибата беше тъмно. Като се увери, че е жива и невредима, Пиерета стана и видя, че падналият дъб беше заградил с клоните си входа на нейното убежище. Счупен клон се люлееше и скърцаше, дъждът се лееше като из ведро. След малко се изви градушка и стана студено. В единия край покривът протече и Пиерета жадно натопи устни във водата, която пълнеше протегнатите й шепи.
Сега оставаше да дочака утихването на бурята. В колибата се чувстваше в безопасност като у дома си. Въпреки гръмотевиците и мълниите, глада и дъжда, Пиерета легна и заспа така спокойно, както отдавна не беше спала.
Девета глава
Когато се събуди, бурята беше преминала, но ръмеше ситен дъжд. Гората изглеждаше като потънала в мъгла. Да продължи пътя си беше невъзможно, но тя не се отчайваше. Колибата й хареса и тя не се боеше да прекара нощта под такъв подслон. Мъчно можеше да се определи колко е часът. Постепенно се стъмваше и наближаваше нощта.
Откак напусна Париж, Пиерета не бе имала време да се погрижи за външността си. Сега тя реши да се измие и да изчисти дрехите си, защото вода имаше в изобилие. Тя извади от джоба си пакета с картата на Франция, брачното свидетелство на майка си и своето кръщелно, парченце сапун, малко гребенче, напръстник, конци и игла. Съблече се, изми се в хладната струя. Сънят и водата я освежиха. След това вчеса косите си и ги заплете в две плитки, които зави стегнато на тила си. Ако не беше гладът, който отново я замъчи, и скъсаните подметки на обувките, щеше да се чувства прекрасно. Срещу глада не можеше да направи нищо, но протърканите ходила все някак трябваше да поправи. Взе иглата и заши скъсаните чорапи, поне временно да предпази краката си от протриване. Работата я отвлече за малко от глада. Дъждът продължаваше да вали. Стана й ясно, че едва на другия ден ще може да тръгне оттук, а гладът й само по чудо можеше да бъде утолен. Пиерета се огледа, като търсеше да залъже с нещо стомаха си, но не видя друго освен брезови клони. Тя откъсна няколко зелени клончета с листа, наряза ги на ситно и започна да ги дъвче. Вейките бяха твърди дори за нейните здрави зъби, а листата — горчиво стипчиви.
В гората притъмняваше. Дъждът престана и белезникава мъгла обгърна всичко. На Пиерета й се струваше, че потъна в нея. Стана й страшно. На десет крачки нищо не се виждаше. Чуваше се само шумът на падащите от клоните капки върху покрива на колибата. Денем тя би предпочела това убежище пред всяко друго, но през нощта гората беше страшна. Тържествената тишина и тайнствената тъмнина всяваха страх. Измъчена от глад, изплашена от въображаеми привидения, тя дълго не можа да заспи. Какви ли зверове бродят с нечути стъпки наоколо. Може да са вълци! Тази мисъл съвсем я разбуди. Стана и отряза дебела пръчка от падналото дърво и задръсти входа на колибата с клони. Това я поуспокои малко и като притисна тоягата до гърдите си, тя отново легна и заспа.