Не, това не бива да се случва! Тя събра последни сили и се изправи. Намери една полянка, цялата покрита с цветя, легна под сянката на едно кестеново дърво и сложила ръце под главата си, се унесе в сън, който съвсем малко се различаваше от истинската смърт.
Десета глава
Внезапно Пиерета се сепна. Нещо топло я лъхна по лицето. Тя отвори очи и видя някаква космата муцуна, наведена над нея. Искаше да скочи, но нямаше сили да мръдне. Животното продължаваше да ближе лицето и ръцете й. Най-сетне замъгленият й взор го позна:
— Поликарп!
Радостта й даде сили. Тя скочи, обгърна шията му, сълзи бликнаха в очите й, докато го целуваше.
— Поликарп, мили мой Поликарп!
Като чу името си, магарето зарева от радост.
Както в миналото, Пиерета притисна лице до муцуната му. Магарето сложи глава на рамото й, отпусна уши и с радост заслуша ласкавите думи, с които тя го обсипваше. В този блажен миг чуха вик:
— Ах ти, безделнико! Къде пропадна? Чакай сегичка ще ти…
На пътя се показа фигура в дълга блуза, кожена шапка и с лула в уста. Пиерета веднага позна Заешката кожа.
— Струва ми се, че съм те виждала някъде — каза тя.
— Да, когато ви продадох Поликарп.
— А-а, ти ли си? Как попадна тук?
Но Пиерета не можеше да отговори. Тя пребледня и се олюля.
— Какво ти е, момиченце?
Пиерета само движеше устни, без да издаде звук, като трепереше от вълнение и слабост.
— Ти даже не можеш да говориш! Бедното дете!
Заешката кожа беше опитна жена. Тя веднага разбра в какво състояние се намира момичето. Самата тя неведнъж беше изпитвала разни несгоди.
„Горкото дете, умира от глад!“ — бъбреше си тя, отправяйки се към талижката, която стоеше разпрегната на пътя. Жената бързо взе един вързоп и извади от него хляб, сирене и някаква бутилка.
— Почакай, миличка, сега ще ти помогна…
И като коленичи до нея, тя сложи гърлото на шишето до устните на Пиерета.
— Пийни малко, това ще те ободри.
Скоро лицето на момичето заруменя и то се раздвижи.
— Гладна ли си?
— Много.
— Тогава яж, но внимавай! Не… почакай! — и тя отряза парченце хляб и сирене. — Вземи, но не го изяждай наведнъж!
Съветът беше разумен, Пиерета отхапа един залък и почувства, че е способна да погълне цял хляб наведнъж.
Поликарп отначало стоеше и гледаше с големите си очи какво става, но като видя, че стопанката му седна до Пиерета, той също се отпусна на колене до тях.
— Ах, негоднико, и ти ли искаш хляб? — смъмри го тя.
— Позволете да му дам парченце от моя! — помоли Пиерета.
— Можеш да му дадеш и две. Когато е гладен, той си получава порцията, бъди спокойна! Я виж колко е доволен, че те срещна! Юнак!
— Нали е добър?
— Добър е. Като се позаситиш, ще ми разкажеш как попадна в тая гора и защо умираш от глад.
Въпреки съвета на Заешката кожа Пиерета изяде хляба за кратко време.
— Искаш още, нали?
— Да.
— Ще ти дам, но първо ми разкажи историята си. Тогава ще получиш още, сега е опасно.
Пиерета започна своя разказ от деня, в който майка й почина. Когато разказа случката в Сен Дени, Заешката кожа извади лулата от устата си и отправи цветиста ругатня по адрес на фурнаджийката.
— Крадлата е тя! Аз никога никому не съм давала фалшиви пари. Ще я науча аз нея, само да се върна! Като мина през Сен Дени, такъв цирк ще й устроя, че ще ме помни! В Сен Дени ме познават… А какво изпита, когато умираше? — запита Заешката кожа.
— Отначало ме душеше нещо, а след това ми се присъни една чудна градина, в която имаше много ястия, а мама ми готвеше нещо, което ухаеше чудесно.
— Странно е, че същата тази горещина, която те лиши от последните ти сили и едва не те уби, всъщност те и спаси. Заради жегата спрях в гората, да може Поликарп да отдъхне, и той те намери. А сега какво мислиш да правиш?
— Ще продължа пътя си.
— А какво ще ядеш утре?
— Не знам.
— Страшно лекомислено е отново да рискуваш живота си.
— А как иначе да постъпя?
Заешката кожа дръпна два-три пъти от лулата, позамисли се и каза:
— Ето какво: сега отивам в Криел, не е далеч оттук. По пътя се отбивам в градовете и селата и купувам стока. Ще минем недалеко от Шантили. Ти ще ми помагаш. Хайде, опитай и викни с пълен глас: „Заешки кожи, мотики, лопати!“.