Пиерета звънко се провикна:
— Заешки кожи, мотики, лопати!
— Много добре. Имаш чудесен глас. Така ще се редуваме с теб и ще печелим, а когато стигнем в Криел, ще се отбием при един птичар, който доставя яйца в Амиен. Ща го помоля да те закара до Амиен, а оттам ще се качиш на влака и ще отидеш при роднините си.
— Но с какви пари ще замина?
— С петте франка, които ти е взела фурнаджийката. Аз ще ти ги дам, а от нея ще си ги получа непременно, не се безпокой за това.
Единадесета глава
За осем дни Пиерета заедно със Заешката кожа обиколиха селата и градовете около Шантили. Тя помагаше на старата жена, която много се привърза към детето. Когато пристигнаха в Криел, Заешката кожа й предложи да остане при нея завинаги.
— Няма да съжаляваш! Моят занаят е доходен и можеш спокойно да преживяваш от него.
— Благодаря ви, но не мога.
На Заешката кожа не й се искаше да се раздели с Пиерета и се мъчеше да намери повод да я задържи.
— Нима ще оставиш Поликарп?
На Пиерета й беше много мъчно, но устояваше на изкушението.
— Трябва да отида при роднините си.
— Защо са ти тия роднини? Не са ти спасявали живота като Поликарп.
— Трябва да изпълня завета на майка си.
— Това е друго нещо! В такъв случай няма да те задържам. Но ако пожелаеш, винаги можеш да се върнеш при мен, ще те приема с най-голямо удоволствие.
— Благодаря ви! Никога няма да забравя добрината ви!
Заешката кожа имаше голямо сърце. Както бе обещала, тя помоли птичаря да закара Пиерета до Амиен.
На другия ден, след като благодари още веднъж, Пиерета се сбогува с нея и отпътува.
На гарата в Амиен тя даде на касиера своите 5 франка и никой не каза, че са фалшиви. Тя си получи рестото от два франка и седем сантима заедно с билет за Пекини, където пристигна в 11 часа преди обяд.
През дните, прекарани със Заешката кожа, тя беше пооправила дрехите си и сега слезе от влака чисто облечена, бодра, весела и самоуверена. Като излезе от вагона, Пиерета премина моста и се запъти към Марокур. Пред очите й се разкри зелена долина. От двете страни на пътя растяха тополи и върби, тук-там се виждаха езерца, по бреговете им бяха насядали рибари любители, дошли тук от града да отдъхнат през неделята. Езерцата се редуваха с торфени ями. Върху жълтеещата трева се виждаха купчинки торф, оставени да се сушат.
Баща й често й разказваше за своята родина, за местата, където е минало детството и младостта му. Сега тя не само опознаваше тези места, за които бе слушала, но и обикваше долината, хълмовете, вятърните мелници, чиито крила се въртяха бавно от лекия крайбрежен ветрец.
Първото село, в което влезе, се наричаше Сен Пипуа. В него живееха работниците и тъкачите от въжарската фабрика. Сен Пипуа беше централно селище, където се събираха пътищата към другите фабрични села, принадлежащи на Волфрам Пендавоан. Наоколо стърчаха фабрични комини, които не димяха, защото бе неделя. Когато мина покрай църквата, народът тъкмо излизаше.
Пътят от Сен Пипуа до Марокур е засаден с върби, които се очертават ясно на фона на тъмния торф. Оглеждайки се наоколо, за да се ориентира, Пиерета забеляза едно момиченце, приблизително на нейната възраст. То вървеше бавно и мъкнеше голяма и тежка кошница.
— Този ли е пътят за Марокур? — попита Пиерета.
— Да, този е. Пътят ни е един, да вървим заедно — предложи словоохотливото девойче.
— С удоволствие — отвърна Пиерета. — Дайте да ви помогна.
— О, не бих отказала.
Тя отпусна кошницата на земята и въздъхна с облекчение.
— От Марокур ли сте?
— Не, а вие?
— Разбира се, че съм оттам.
— Да не работите във фабриката?
— Да, като всички. Работя в навивалнята.
— Какво значи това?
— Как, не знаете какво е навивалня? Откъде сте?
— От Париж.
— Може ли да сте от Париж и да не знаете какво е това? Странно. Това е отделението, в което машината намотава конците на макари за совалките.
— Колко получавате?
— Десет су на ден.
— А работата ви трудна ли е?
— Не, но трябва много да се внимава. Да не мислите и вие да постъпите във фабриката?
— Да, ако ме приемат.
— Разбира се, че ще ви приемат, там вземат всички. Имаме около седем хиляди работници. Ето че се разприказвах и може да закъснеем. Да вървим!