Тя хвана кошницата за едната дръжка, Пиерета за другата и тръгнаха.
Сега беше удобно да разпита и узнае това, което я интересуваше. Но тъй като не можеше да бъде напълно откровена с едно непознато момиче, тя реши да не задава преки въпроси и да остави всичко на случая.
— В Марокур ли сте родена? — попита тя момичето.
— Да. Майка ми също, а баща ми е от Пекини.
— Баща ви жив ли е?
— Не. Живея при баба. Тя има малка бакалница. Казва се г-жа Франсоаз.
— А-а, Франсоаз.
— Познавате ли я?
— Не, просто така казах.
— Всички я знаят, бакалка е и освен това е била кърмачка на Едмон Пендавоан. И ако някой иска да помоли за нещо неговия баща, предпочита да се обърне първо към нея.
— Тя винаги ли се съгласява да услужи?
— Понякога — да, понякога — не. Невинаги е възможно да се срещнеш с Волфрам Пендавоан.
— Защо не се обръщат лично към Едмон?
— Той не живее тук. Заминал е през годината, в която съм се родила, и може би никога няма да се върне. Той е скаран с баща си.
— Защо?
— Баща му го изпратил в Индия да закупи коноп. Индийският коноп е по-хубав от нашия. Тук го обработват — предене, тъкане и боядисване. Благодарение на него Волфрам Пендавоан забогатя. Ох, искате ли да си сменим ръцете?
— Да. А как се казвате?
— Розали. А вие?
— Орели — назова Пиерета първото име, което й дойде наум, тъй като не искаше да разкрива истинската си самоличност.
— Добре, Орели — отвърна новата й приятелка. — Искаш ли да си говорим на ти?
— Дадено — каза Пиерета.
Двете момичета починаха малко, после продължиха пътя си.
— Ти каза, че Едмон е скаран с баща си.
— Да. Баща му страшно се разсърдил, като разбрал, че Едмон е решил да се ожени за индийка. А той му бил избрал за съпруга една девойка от най-известната тукашна фамилия. За тях бил построил истински палат, който му струвал поне милион. Въпреки това Едмон не пожелал да се откаже от годеницата, която сам си бил избрал. Баща му така се ядосал, че прекратил всякакви контакти със сина си и сега дори не знае дали синът му е жив. Казват, че бил умрял, но Волфрам Пендавоан не иска да говори с никого за него — нито с чуждите, нито с племенниците си.
— А, значи той има племенници?
— Да, двама — Теодор Пендавоан, син на брат му, и Казимир Бретоне — син на сестра му. И ако Едмон не се върне, цялото богатство ще остане за тях.
— Това е интересно.
— Да, но същевременно и печално. Казват, че и за фабриката, и за работниците ще бъде лошо, ако Едмон не се върне.
— Защо?
— Всъщност не знам защо. Може би защото, както разправят, племенниците не разбират нищо от фабричните дела. А родителите ти скоро ли ще се заселят в Марокур?
— Аз нямам родители.
— Нито баща, нито майка?
— Никого си нямам.
— Аз също. Само че си имам баба. Тя е много добра. Ако моите чичовци и лели не живееха с нея, сигурно нямаше да работя във фабриката. А ти как попадна в Марокур?
— Казаха ми, че тук лесно ще си намеря работа и реших да си опитам късмета. Аз също имам роднини, но те не ме познават. Страхувам се да отида при тях, защото не знам как ще ме приемат.
— Разбирам, колкото до работата, ще си намериш. Наистина десет су не са много пари, но все пак с тях е по-добре, отколкото без тях. А сега имаш ли пари?
— Малко.
— Това е добре. Можеш да се настаниш у Франсоаз за 28 су на седмица.
— Толкова мога да заплатя.
— Естествено, не очаквай някакъв лукс. Стаята, в която ще те настани, има още пет легла, но пък ще имаш отделен креват, чаршаф и одеяло.
— О, аз с благодарност ще се съглася на тези условия.
— Имаме и друга къща, тя е нова. В нея са квартирите на фабричното началство. Там живеят Фабри, Монбле и Бендит. Той е англичанин и много се сърди, когато някой погрешка го нарича Бандит.
— Аз няма да бъркам името му. Даже мога да говоря с него на английски.
— Нима знаеш английски?
— Майка ми знаеше английски.
— Това е добре. Бендит ще бъде доволен. Той знае много езици.
Дванадесета глава
— Скоро ще стигнем — каза Розали. — Най-напред ще видим замъка на Волфрам Пендавоан, а след това и селото. Сега то е скрито зад дърветата.
В този момент зад подрязаните върби изплува великолепен палат сред обградена с дървета поляна, която се спускаше към долината. Пиерета спря захласната и се загледа в замъка. Розали пусна кошницата на земята и я попита: