Най-сетне то се реши да я заговори:
— Ах, какво хубаво магаре!
Тя мълчеше.
— Вероятно не е оттук?
Тя погледна момчето и като не видя нищо враждебно в него, отговори:
— То е от Гърция.
— От Гърция!?
— Да, и затова го наричаме Поликарп.
— А-а! — промълви момчето, макар и да не разбра защо едно магаре от Гърция трябва да се нарича непременно Поликарп. — А далече ли е оттук Гърция?
— Много далече.
— По-далече ли е от Китай?
— Не, по-близо е, но все пак е много далече.
— Значи вие идвате сега от Гърция?
— Не, от по-далече.
— А къде отивате?
— В Париж.
— Къде ще се установите?
— Посъветваха ни около Крепостния булевард.
Като чу тия думи, момчето плесна с ръце и проточи:
— Около Крепостния булевард ли? О-ла-ла!
— Нима там не ще има място?
— Място има, но не е за вас. Пълно е със скитници. Има ли с вас някой, който би ви защитил?
— Не. Само двете с мама сме, ти е много болна.
— Вие сама ли се грижите за магарето?
— Разбира се.
— Но тогава още утре ще ви го откраднат. И това ще бъде само началото, останалото ще бъде още по-лошо. Повярвайте ми! Навярно никога по-рано не сте идвали в Париж?
— Не, никога.
— Веднага забелязах. Но защо не се установите у Смукалото?
— Не ви разбирам.
— Това е прозвището на един човек — стопанин на хан. Дворът е много голям и вечер заключват вратата. Никак не е страшно. Всички знаят, че ако някой се вмъкне нощно време в хана, може и да получи някой куршум от ханджията.
— А скъпо ли взема?
— Зимно време — да, понеже тогава много хора се стичат в Париж, но сега не е по-скъпо от четиридесет су1 на неделя, а и магарето може да пасе в двора, ако обича бодилите.
— Да, обича ги.
— Толкова по-добре тогава. А стопанинът не е лош човек.
— Защо го наричат Смукалото?
— За това, че по всяко време може да пие.
— Далече ли е оттук тоя хан?
— Не. Знаете ли къде е Шарон? Обзалагам се, че не знаете!
— Та аз никога не съм била в Париж.
— Ето го там — и момчето посочи на север. — Когато минете вратите, ще завиете вдясно покрай булеварда и ще попитате някого. Всяко дете би ви упътило.
— Трябва да кажа на мама. Постойте за минутка край магарето, веднага се връщам. Не му позволявайте да яде от сеното.
— С удоволствие. Ще го поразпитам за Гърция.
Пиерета влезе при майка си и й разказа онова, което чу от клоуна. Преди да излезе, тя се наклони към нея и каза тихо:
— Тук е пълно с коли, на които е написано: „Фабрика Марокур. Волфрам Пендавоан“. Такъв надпис имаше върху бъчвите.
— Че какво от това?
— Струва ми се странно да срещам навсякъде това име.
Втора глава
Когато Пиерета се върна, намери своето магаре със завряна в сеното муцуна. Дъвчеше най-спокойно, сякаш беше пред собствените си ясли.
— Защо му позволявате да яде? — извика Пиерета.
— А защо не? Толкова е гладно.
— Но нали стопанинът на сеното ще се кара?
— Тогава ще си има работа с мен — отвърна момчето закачливо… — Нека само се опита…
В това време дойде редът на колата със сеното и тя тръгна напред.
— Прощавайте! — каза момчето. — Аз тръгвам, но ако ви дотрябвам, попитайте за Грабдул, всеки ще ви упъти.
Митничарят, който прегледа фургона, не намери в него нищо друго освен два сламени стола, една маса, фотографски апарат и няколко снимки. От куфари и дрехи нямаше и следа.
— Нямате ли друг багаж?
— Не.
— Можете да продължите.
Като минаха вратите, Пиерета зави надясно покрай булеварда и скоро намери улицата и хана, както й бе описал Грабдул. Тя погледна в двора и видя един стар дилижанс без колела. В тревата си играеха около дузина кученца. Те се спуснаха към нея със звънлив лай.
— Кой е там? — попита нечий глас.
Пиерета се обърна и видя брадат човек, който подреждаше различни вехтории, като ги хвърляше в кошници, наредени около него.
— Ела насам, но внимавай да не настъпиш палетата! Какво искаш?
Пиерета обясни с няколко думи какво й бе нужно.
— Че защо не — отвърна той, — стига да ми предплатите.