— Но ти не си виновна.
— Баба ще ми повярва, но леля Зиновия сигурно ще каже, че я лъжа.
Кантората на директора се намираше в центъра на двора. Пред нея имаше стъклена веранда и когато наближиха, го видяха да се разхожда по нея.
— Какво се е случило? — извика Талуел, като ги видя. — Покажи ми ръката си.
Розали започна да отвива кърпата, с която бе превързана ръката й.
— Дай да видя какво има в джоба ти.
Розали учудено го погледна.
— Казах ти, покажи ми какво имаш в джоба.
Тя извади оттам орех, ашици, напръстник, три су и малко огледалце.
— Така си и знаех! — извика Талуел и взе огледалото. — Оглеждала си се в него, нишката се е скъсала, побързала си да я завържеш и макарата е спряла, затова ръката ти е пострадала.
— Дори не съм си и помисляла да се оглеждам!
— Всички сте еднакви, нали ви знам. Какво искаш сега?
— Не знам, надзирателят ме изпрати при вас — отвърна Розали.
— А ти какво търсиш тук? — попита строго Талуел.
— Аз нищо… — отговори изплашена Пиерета.
— Надзирателят я изпрати да ме придружи — каза Розали.
— Добре тогава, отивайте при доктора. И знай, че ако по невнимание си си прерязала пръстите, не ще ти простя.
— Какво се е случило? — запита Волфрам Пендавоан, който влезе в този момент, придържайки се за стената.
— Едно момиче си е наранило ръката.
— Къде е то?
— Тук съм — обади се Розали.
— Ти не си ли момичето на Франсоаз?
— Да, господин Волфрам, аз съм, Розали.
Тя не можа да сдържи сълзите си и заплака — беше много наскърбена от незаслужената строгост на директора.
— Как пострада, мило дете?
— Исках да привържа една нишка, но ненадейно пръстите ми се заплетоха. Изглежда, че два са счупени.
— Много ли те боли?
— Не чак толкова.
— Защо плачеш тогава?
— Страх ме е да не ме изпъдят.
Талуел смутено сви рамене.
— Не се бой, дете мое, иди си вкъщи. Ще ти изпратя лекар. — И като се обърна към Талуел добави: — Погрижете се докторът веднага да отиде у Франсоаз.
— Искаш ли някой да те придружи? — попита Волфрам Пендавоан.
— Не, благодаря. Приятелката ми е с мен.
— Тогава иди си у вас, мила, и кажи на баба си, че за всичко ще се погрижа аз.
— Колко е добър с теб — каза Пиерета, когато излязоха.
— Той винаги е добър и не само към мен, ами и към другите. Прави го в памет на сина си.
— Нима още не го е забравил?
— Та той не мисли за нищо друго освен за него.
Разговаряйки така, те скоро стигнаха до къщата на Франсоаз.
— Моля те, Орели, ела с мен до стаята. Може пък като си с мен, леля Зиновия да не ми се кара — каза Розали.
Но присъствието на Пиерета не възпря леля Зиновия.
— А-а, добре си я свършила — извика тя. — На това отгоре и ще те изгонят!
— Няма да ме изгонят! А дори ще ми платят всички разноски. Сам господин Пендавоан ми го каза.
Но това не успокои леля Зиновия и тя продължи да вика. Като чу разправията, Франсоаз остави тезгяха и отиде да разбере какво се е случило. Като видя разкървавените пръсти на Розали, тя се изплаши.
— Какво ти се е случило?
— Нараних си ръката, бабо.
— Веднага трябва да повикаме лекар.
— Няма нужда, лекарят ей сега ще дойде, господин Волфрам го изпрати.
— Да не си въобразяваш, че си ни необходима за гледане на болната? — обърна се ядовито леля Зиновия към Пиерета.
— Благодаря ти! — каза Розали на Пиерета, която побърза да излезе.
Тя тръгна към фабриката, но в момента, когато наближи, сирената извести края на работния ден. Пиерета се замисли как ще трябва да прекара нощта в душната стаичка на Франсоаз. Тежкият спарен въздух пак нямаше да я остави да заспи. Какво да прави? Дали да не напусне квартирата? Ала какво ще каже на Розали? Но пък Розали ще остане на легло поне няколко дни и няма как да разбере дали Пиерета спи у тях, или не. Колкото до останалите, няма защо да се бои — едва ли някой ще се заинтересува къде нощува едно никому непознато момиче.
Да, тя няма да търси друга квартира, сигурно всички са еднакви. По-добре да се настани в колибата. По всичко личи, че никой не я обитава. А какво по-хубаво от това топло, сухо и спокойно място?
Тя отиде до фурната, купи си половин хляб и вместо да се върне в къщата на Франсоаз, тръгна по пътя, по който беше минала сутринта. Няколко работнички, които живееха в околностите на Марокур, тръгнаха в същата посока, затова Пиерета не се реши да отиде веднага в колибата. Тя седна под едно дърво и зачака, докато пътят опустее.