— Не вярвам, той е бил погрешно осведомен. Така или иначе, уверен съм, че написаното не отговаря на действителността. Ако това беше вярно, моят син сега би се намирал при своя болен баща. Неговото място е до мен. Кому ще предам своята работа, когато няма да бъда в състояние да върша нищо? А това може да се случи много скоро… Кой ще ме подкрепи в това тежко време? Кой ще бъде моят наследник? Старанията ми да науча къде е остават безрезултатни. Не зная дали е още жив. Нима Господ би ми изпратил такова скръбно изпитание? Но аз се надявам, че той е жив. В противен случай за кого работя, каква цел има животът ми без него? Нали природният закон повелява родителите да умират преди своите деца? Не, не може да е умрял. Щяха да ми съобщят. Жена му първа би сторила това.
От очите на Пиерета се стичаха горещи сълзи, които пареха страните й.
— Разказах ти всичко, което тежи на душата ми, за да разбереш колко е важно за мен да ми служиш вярно. Искам да намеря сина си, искам да го върна. Ти трябва да ми помогнеш. Не желая някой да ми пречи и да ме шпионира. Ето какво исках да ти кажа.
Пиерета беше дълбоко развълнувана и напразно търсеше думи, с които да изрази съчувствието и предаността си. Гърлото й се схвана, а пресъхналите й устни не бяха в състояние да промълвят желаните слова. Най-сетне, когато стигнаха до една от най-отдалечените фабрики, Пиерета каза:
— О, аз ще сторя всичко, което пожелаете, ще ви бъда предана с цялата си душа.
Тридесета глава
Като обходиха всички фабрики, те се върнаха в замъка. Файтонът бавно мина покрай позлатената решетъчна врата и навлезе в широката алея. Конят със спокойна стъпка вървеше към дома, а Пиерета, отпуснала спокойно юздите му, унесено съзерцаваше просторните поляни, изпъстрени с ярки цветя.
Макар че господарят на този чуден парк беше сляп и не виждаше цветята, тук цареше образцов ред.
На главния вход ги посрещна стар слуга.
— Ти ли си, Бастиен? — попита Волфрам Пендавоан. — Придружи малката госпожица до стаята с пеперудите. Погрижи се за всичко, което й е необходимо. Не забравяй също да поставиш на масата още един прибор, точно срещу моя. Прати ми Феликс, за да ме придружи.
Бастиен поведе Пиерета по бяла мраморна стълба. Всичко, което виждаше, я изненадваше с необикновения си разкош. Като стигнаха втория етаж, Бастиен отвори една врата и каза:
— Влезте, госпожице! Сега ще изпратя камериерката, която ще ви обслужва.
Върху стените на просторната стая беше опъната копринена дамаска, нейният нежен цвят открояваше възхитителните багри на летящи като живи пеперуди. Подът беше постлан с мек, пухкав килим, осеян с втъкани полски цветенца. Обстановката беше невероятно красива. Пиерета с възхищение разглеждаше предметите в стаята, когато влезе млада жена в светла рокля и дантелено боне на главата.
— Бастиен ме изпрати при вас — каза тя, като се поклони вежливо. — С какво мога да ви услужа?
— Благодаря, в този момент не ми е нужно нищо.
— Тогава позволете ми да ви покажа най-необходимото.
И тя отвори огледалната врата на един шкаф. Показа се тоалетна масичка с всички принадлежности: четка, ножици, шишенца с одеколон. Имаше също и две бутончета — едното за звънеца, другото за осветлението.
— Ако ви трябва Бастиен, позвънете един път, а за мен — два пъти.
Пиерета бързаше да остане сама. Тя още не можеше да дойде на себе си от промяната, която така бързо бе настъпила в живота й. Като със замах на вълшебна пръчица се бе променила безрадостната картина на нейното съществуване. Тази сутрин Талуел я заплаши, че ще бъде изгонена на улицата, денят още не бе изминал, а тя попадна в замъка, за който дори не смееше да мечтае.
Когато Талуел посрещна Волфрам Пендавоан пред кантората, каза:
— Предполагам, че това момиченце е направило някоя пакост, щом сте го заменили с Феликс.
— Съвсем не! Аз я заведох в замъка, където тя ще остане завинаги. Толкова отдавна желаех да имам до себе си едно честно, чистосърдечно и вярно същество, а тази девойка напълно притежава тези редки качества. Освен това така ще я предпазя от известна опасност. Не желая никой да ми се бърка в личните работи. Тя ще бъде постоянно при мен: ще живее в замъка, ще обядва на моята маса и ще работи в моя кабинет.
— Предполагам, че напълно ще оправдае доверието ви.
— И аз предполагам същото.
Пиерета стоеше на балкона и се любуваше на прекрасния изглед, който се откриваше пред очите й. Замъкът беше издигнат на един хълм и оттам прекрасно се виждаше цялата околност. След разкошните поляни в обширния парк се виждаха фабриките, селцата с белосани къщички и църкви, а след тях ливади, езерца, поля. В далечината тъмнееше гора, зад която се скриваше залязващото слънце. Лек ветрец нашепваше на сирачето майчините му слова: „Аз те виждам щастлива. Да, щастието е близо до теб“. Бедното самотно момиченце най-сетне попадна в своя вълшебен замък, където щеше да живее като принцеса.