Дочу се фабричната сирена и скоро след това се появи файтонът на господин Пендавоан. След малко иззвъня звънецът за вечеря и Пиерета слезе долу. Облечен в черно слуга я заведе в столовата, където почти едновременно с нея влезе и старият фабрикант.
— Седни! — покани я той и зае стола срещу нея.
Бастиен донесе супата и започнаха да се хранят. Пиерета се боеше да не се покаже несръчна, но после се успокои.
— Откак ослепях, ям по две супи, така ми е по-удобно. Ти си избери каквото ти харесва.
— Аз отдавна не съм яла супа и с удоволствие бих изяла също две супи — отвърна тя.
След супата сервираха агнешко с грах, след това торта и чудесни плодове.
— Утре можеш да отидеш в оранжерията и да разгледаш как растат тези плодове. Сега си свободна до утре. Използвай времето си както намериш за добре — можеш да се разходиш из градината, да почетеш в библиотеката, а ако искаш, вземи си книга в стаята.
На нея й се искаше да остане с него, за да му помага, но не знаеше как да изрази своята готовност. Забеляза, че Бастиен й прави някакви знаци: държеше лявата си ръка пред себе си, а с дясната като че ли обръщаше страниците на книга.
— Не желаете ли да ви почета нещо? — попита тя.
Бастиен кимна, показвайки, че го е разбрала.
— Не, трябва да си починеш — отвърна старецът.
— Никак не съм уморена и с удоволствие бих ви почела.
— В такъв случай да идем в библиотеката и да си изберем четиво.
Покрай стените имаше рафтове, пълни с книги, в средата на стаята — голяма маса, затрупана със списания и вестници.
— Какво да четем?
— Ако желаете някое списание?
— О, не. Обичаш ли да четеш за пътешествия?
— Много.
— И аз също. Искаш ли да намерим нещо за Индия. Вземи каталога и погледни на буквата „И“.
— Индия на Раджите. Пътешествие във вътрешността на Индия, 1871 г., №209.
— Потърси книгата и да идем в моя кабинет.
Тя я намери на една от долните полици, но се спря да разгледа портрета, който висеше над камината.
— Какво правиш?
— Гледам един портрет.
— Сигурно не го виждаш добре. Усили светлината. Това е моят син на двадесет години.
Ярка светлина обля портрета. Пиерета извика и изпусна книгата.
— Какво ти е?
Но тя не отговори. Не можеше да откъсне поглед от портрета. На него имаше рус младеж в ловен костюм; едната му ръка беше опряна на оръжието, другата върху главата на голямо черно куче. Пиерета бе тъй потресена, че забрави всичко; тя заплака и това я издаде.
— Защо плачеш?
Тя се помъчи да сдържи риданието си, но това не й се удаде. Най-сетне успя да продума.
— Този портрет е на вашия син… Вие сте неговият баща…
Той не разбираше нищо.
— А-а, ти сигурно си си спомнила собствения си баща, нали?
— Да.
— Бедничката!
Тридесет и първа глава
Колко изненадани останаха на другия ден племенниците на стария Волфрам, когато видяха Пиерета в кабинета на чичо си. Тя седеше на отделна маса и работеше така спокойно, сякаш това е най-естественото нещо. Талуел нарочно не ги предупреди, но стоеше до вратата на кабинета, за да се порадва на учудването им при вида на задушевната картина, която представляваха старецът и момиченцето. Самият той беше недоволен от доверието и привързаността на фабриканта към чуждото момиче, но се радваше, че на племенниците ще им бъде още по-неприятно. Представяше си гневните погледи, които ще хвърлят на Пиерета, без обаче да се осмелят да попитат какво търси тя в кабинета, където те, племенниците, могат да влизат само по работа и за инструкции. Обикновено към тях Талуел се ограничаваше само с иронични усмивки или презрително мълчание, прикрито с унизителна вежливост. Но сега не искаше да се лиши от удоволствието да разиграе малко комедия, за да позлорадства на безсилната злоба на тези самозабравили се племенници на господаря, които се държат пренебрежително към него, понеже е син на работник, макар че той толкова се грижи за процъфтяването на търговската къща „Пендавоан“.