Талуел излезе заедно с тях от кабинета и им направи знак да го последват на верандата, където никой нямаше да ги чуе.
— Вие останахте много учудени — започна той — като видяхте това момиченце в кабинета. Щях да ви предупредя, но много закъсняхте. Вчера господин Пендавоан ми каза, че момиченцето ще остане при него — ще живее в замъка, ще се храни на масата му и ще работи в неговия кабинет.
— Но откъде се появи то?
— Никой не знае откъде е и кое е.
— Как си обяснявате всичко това?
— Господин Пендавоан сам ми каза, че отдавна желаел да има около себе си умен човек, чистосърдечен и верен, комуто да може да се довери напълно.
— Нима не сме достойни за неговото доверие?
— И аз му казах същото: нима нямате двамата си племенници — умни, чистосърдечни и верни, които ви обичат? Нима те не мислят само за работата и за вашето здраве? Те се разбират великолепно и дружат като родни братя, които имат една душа и една цел.
Талуел говореше бавно, като подчертаваше всяка дума.
— Представете си какво ми отвърна? Махна с ръка и каза: „А! Племенници!?“. Какво искаше да каже с това, не зная, само ви предавам онова, което чух. След това ми каза, че взел момичето в замъка, за да го предпази от някаква опасност, и че не желае никой да се бърка в неговите лични работи. Досещате ли се какви? Става дума за издирването на Едмон. Значи Едмон може да се появи, ако не днес — утре.
— Вие знаете ли нещо положително по този въпрос? — попита Теодор.
— Нищо освен това, което сам забелязвам. Колко жалко — обърна се той уж добродушно към Теодор, — че не знаете английски. Сега щяхте да сте в течение на тези неща.
С тези думи той остави племенниците и тръгна към фабриката. Малко по-късно раздавачът донесе телеграма за господин Пендавоан. Талуел я получи и забърза към кабинета на фабриканта.
— Ще заповядате ли да я отворя?
— Моля.
— Но текстът й е на английски — ядосано забеляза той.
— Така ли? Е, в такъв случай ще я прочете Орели… — и той направи знак, след който на Талуел не му оставаше нищо друго, освен да излезе.
Пиерета зачете: „Името на приятеля — Лесер, френски търговец. Последни известия — отпреди пет години. Писах на мисионера Маккернес в Дера“.
— Пет години! — извика старецът. — За пет години всяка следа може да изчезне.
Но Волфрам Пендавоан не беше от хората, които лесно падат духом.
— Отчаянието никому не е помогнало, трябва да се действа. Състави две телеграми — една на френски за Лесер, а другата на английски за Маккернес.
Като започна да преписва телеграмата на чисто, Пиерета помоли да отиде до кабинета на господин Бендит за речника.
— Нали знаеш да пишеш добре?
— Не много добре. Не бих искала в пощата да се смеят на телеграма, подписана с вашето име.
— Не си ли ходила на училище?
— Не. С мен се занимаваха родителите ми, когато имаха свободно време.
— Сега направи каквото можеш, а изпуснатото в учението ще гледаме да догоним.
На път за фабриката старецът отново попита Пиерета:
— Писа ли на роднините си?
— Не.
— Защо?
— Моето най-силно желание е сега да остана тук, около вас. Вие сте толкова добър и аз съм щастлива.
— Тогава не им пиши още. Ще видим по-нататък. Искам да те направя мой секретар, но за това трябва преди всичко да се научиш да пишеш правилно, тъй като ще водиш кореспонденцията от мое име. Трябва да учиш. Тук наблизо живее една чудесна учителка, госпожица Бельом. На връщане ще минем покрай нея и аз ще я помоля да ти преподава уроци. Тя е много добра, има само един недостатък — много е дебела.
Госпожица Бельом се съгласи с удоволствие да преподава на Пиерета, още повече че момиченцето й хареса.
— Ще направим от нея учена мома — усмихната каза тя, — бъдете сигурен в това. Знаете ли, че очите й са като на газела. Всъщност никога не съм виждала газела, но съм убедена, че очите й са точно такива.
Два дни вече госпожица Бельом се занимаваше с Пиерета и когато господин Пендавоан я попита дали е доволна от ученичката си, тя му отвърна:
— Щеше да е цяло нещастие, ако това момиче беше останало без образование.
— Нали е много умна!
— Извънредно.
— А как върви с граматиката?
— Не толкова добре, но е много старателна и скоро ще се справи. Стилът й обаче е забележителен. Дадох й да опише впечатленията си от Марокур. Мислех, че ще напише не повече от двайсетина реда. Тя обаче изписа няколко страници. Много добре подбира думите си и свободно е описала всичко — фабриката, селото, хората и природата. Накарайте я да ви прочете съчинението си и сам ще се убедите.