А Пиерета така се гордееше с нея.
— Всичко това лесно ще се поправи — продължаваше госпожа Бретоне. — Колко красива ще изглеждаш в красива дневна рокля и в костюм за разходка. Като ги обличаш, ще си спомняш кой ти ги е пратил. Ами бельото ти? Уверена съм, че не е по-добро от горното ти облекло. Да видим! — и тя отвори гардероба. — Ами да, както предполагах — не търпи критика.
Пиерета смутено мълчеше.
— Имаш щастие, че дойдох в Марокур. Аз ще се погрижа за теб.
Пиерета искаше да извика, че не желае да се грижат за нея при подобни условия, но спомняйки си съвета на госпожица Бельом, замълча. А госпожа Бретоне не спираше:
— Ще кажа на брат ми да ти прати шивачка, ще му дам адреса й. Довери се на мен! Ще се погрижа тоалетите ти да бъдат елегантни. А сега спи и не забравяй това, което ти казах.
Тридесет и трета глава
Да направи всичко за господин Пендавоан за Пиерета не означаваше да прави това, което очакваше от нея госпожа Бретоне. Тя нямаше никакво намерение да разказва каквото и да е на Казимир. Като я срещнеше, той я гледаше така, сякаш очакваше да чуе някаква новина.
Всъщност какво би могла да му съобщи, дори да искаше? Всички сведения, които получаваха от Дака, Дера и Лондон, бяха толкова оскъдни, смътни и неопределени, особено тези, които се отнасяха за последните три години. Но господин Пендавоан не се отчайваше, не губеше надежда.
— Направихме най-трудното — окуражаваше се той. — Узнахме много за изминалите години. Нима няма да научим и това, което се е случило в последно време? Дано скоро попаднем на вярна следа.
Съветите на госпожа Бретоне за здравето на стареца дълбоко се запечатаха в паметта на Пиерета. Тя започна да се грижи за него като истинска милосърдна сестра, окуражавайки го с най-нежно внимание. По-рано Пиерета не се осмеляваше, докато вали, да вдига гюрука на файтона.
Сега тя преодоля стеснителността си и всеки път, когато излизаха, тя вземаше със себе си палтото на господин Пендавоан. При първите дъждовни капки тя му намяташе палтото и вдигаше гюрука на файтона. Преди, когато вървяха пеша, Пиерета крачеше, без да мисли, че на него му е тежко да я следва и се задъхва; сега тя съобразяваше крачките си с неговите.
Веднъж срещнаха госпожица Бельом, която спря да поговорят. На тръгване тя им каза:
— Довиждане! Радвам се, че постоянно сте с вашата Антигона.
Какво ли значи Антигона? Пиерета реши да попита госпожица Бельом. Тя й обясни, че един старогръцки поет на име Софокъл написал драмата „Едип“. Едип имал дъщеря, наречена Антигона, която много обичала баща си. На следния ден тя попита господин Пендавоан дали иска да му прочете „Едип“.
— Това е истина — каза развълнуван старецът, когато свършиха да четат. — Ти си моята Антигона и даже нещо повече, защото Антигона като дъщеря е била длъжна да обича и да се грижи за баща си.
Пиерета, дълбоко трогната от тези думи, взе ръката му и я целуна. Той постави ръка върху главата й и продължи:
— Даже когато моят син се върне, ти ще останеш при нас, нека узнае какво си била ти за мен.
Тя отдавна искаше да го попита как се е случило така, че той, който толкова много обича сина си, е могъл да го изпрати толкова далеч.
— Много бих искала да ви попитам нещо, но…
— Какво искаш да знаеш, мое дете?
— Не разбирам как сте могли да се разделите със сина си, щом толкова много го обичате?
— Ти си още млада, за да разбереш това. Винаги съм обичал своя син, но като баща трябваше да го накажа, когато се провини. Исках да му покажа, че е длъжен да ми се подчинява. Не очаквах, че той може до такава степен да се увлече по една жена и да се ожени така глупаво.
— Но от писмото на господин Филд се разбира, че тя не е била лоша жена.
— Не, лоша е, щом се е съгласила на брак, който във Франция се смята за недействителен. Оттогава не съм виждал сина си, защото не пожелах да призная жена му за своя снаха. Тя не трябваше да ни разделя. Направих това, което бях длъжен да сторя като баща. За мен дългът стои над всичко. Може би ще ме попиташ защо след като не съм искал да го приема, сега го търся. Условията сега са други. От една страна, той вече достатъчно се е измъчил от лишенията през изминалите петнайсет години, в които този неразумен брак го хвърли, от друга страна, аз съм сляп и болен. Зрението си мога да върна само след операция, но ако съм здрав и спокоен. Не се съмнявам, че след като узнае всичко, той ще я изостави, особено ако аз обезпеча нейното бъдеще и това на дъщеря й. Аз го обичам, вероятно и той ме обича. Сигурно неведнъж си е спомнял за Марокур и е съжалявал за онова, което е сторил. Скоро ти сама ще се увериш.