— Как така? Вие сериозно ли мислите, че той ще остави жена си и дъщеря си?
— Той няма жена, няма дъщеря.
— Но господин Филд пише, че са се венчали в параклиса на мисията и обреда е извършил отец Леклер.
— Да, но тези бракове не се признават във Франция, а освен това аз ще действам пред папата да разтрогне брака им.
— Ами дъщеря му?
— Законът няма да я признае.
— Законът не е всичко…
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че законът не може да застави родителите да обичат или да не обичат децата си. Аз съм обичала моя баща не защото законът ме е заставил, а защото той беше добър. Бях толкова щастлива, когато той ме гледаше кротко усмихнат и говореше ласкаво с мен. Той ме обичаше, възпитаваше ме и се грижеше за мен, обичаше ме, защото чувстваше, че и аз го обичам с цялото си сърце. Не законът диктуваше обичта му, а бащиното му чувство.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Простете ми, може би говоря разпалено, но вярвам в това, което мисля и чувствам. Исках да изтъкна, че както вие обичате своя син и искате той да бъде при вас, може той също така да обича своята дъщеря и не би я отделил от себе си.
— Между неговия баща и неговата дъщеря не може да се прави избор. Индийските жени се омъжват рано. За да стане това по-бързо, аз ще й дам богат чеиз. Тогава няма да му е така трудно да се раздели с нея, тъй като тя сама ще го остави, за да последва мъжа си. Когато Едмон замина, аз не бях толкова богат. Щом узнае за богатството ми и за високото обществено положение, което съм му създал, не се съмнявам, че етиопката ще бъде изоставена.
— Но тя не е етиопка.
— Е, добре, етиопка или индийка, все едно.
— Не, индийките нямат нищо общо с етиопките. В книгите се разказва, че индусите са по-красиви от европейците: имат овални лица, фини черти и дълбоки очи с нежен поглед, грациозни движения.
— Това не ме интересува, нямам намерение да се срещам с нея.
— Но защо да не я видите? Та тя ви е внучка, можете да я обикнете…
— Никога! Не желая нищо да знам — нито за нея, нито за майка й.
— Но господин Филд пише, че тя е умна жена, добра и интелигентна.
— Филд не я познава.
— Ако приемете внучката си, тя може би по-добре от мен ще се грижи за вас.
— Не се клевети.
— Аз не казвам нищо против себе си. Струва ми се само, че тя много би ви обичала. Нима не желаете да бъдете обичан от внучката си? — попита Пиерета с треперещ глас.
— Тя никога няма да бъде моя внучка. Ненавиждам я така, както ненавиждам и майка й, защото заради тях моят син ме забрави.
И той гневно закрачи из кабинета си. След това, като се спря внезапно, каза:
— Иди си в стаята и никога не ми говори за тях. Защо се занимаваш с този въпрос? Защо ги защитаваш?
— Аз съм сама на света и ми става много мъчно, като си помисля за нея.
Гласът му не бе така суров, когато каза:
— Ако не искаш да се скараме окончателно, никога повече не повдигай този въпрос. Пък и съвсем безполезно е.
— Простете ми! — каза Пиерета разплакана. — Наистина не биваше да ви говоря за това.
Едва сдържайки риданията си, тя излезе от кабинета.
Тридесет и четвърта глава
За да получи по-бързо сведения за сина си, Волфрам Пендавоан помести обявление в най-разпространените вестници в Калкута, Дака, Дера, Бомбай и Лондон. Той обещаваше голямо възнаграждение на този, който му даде точни и верни сведения за Едмон. И за да не му дотягат с разни въпроси, даде адреса си на един банкер в Амиен.
Получиха се много писма, но нито едно не се отнасяше за последните три години. Най-сетне пристигна едно от Сараево, Босна. То беше написано на лош английски. В него се казваше: „Желаещите да получат сведения за Едмон Пендавоан да изпратят обещаното възнаграждение на банкера в Сараево и той ще им даде точни сведения за него за месец ноември миналата година“.
— Виждаш ли, че излязох прав! — каза старият фабрикант на Пиерета, когато тя му подаде писмото. — Значи е жив!
Той се промени много и не скриваше радостта си. За първи път сподели новината с племенниците си.