— Радвам се, че мога да ви съобщя нещо за Едмон. През месец ноември миналата година е бил в Босна.
Внезапно всички заговориха за Едмон Пендавоан. Едни очакваха да пристигне скоро, други се съмняваха — пътят от Индия за Франция не минава през Босна. Бендит се радваше, че господарският син се завръща: това ще придаде по-голяма солидност на фирмата.
Самият Волфрам Пендавоан постоянно говореше на Пиерета за завръщането на Едмон.
— Сега това е въпрос само на време. Босна не е Индия — оттам е по-лесно да се открият следите на Едмон.
Той каза на Пиерета да потърси в библиотеката книга за Босна. Искаше да разбере какво може да търси синът му в тази дива страна със суров климат, където не са развити нито търговията, нито промишлеността.
— Може би само е минал оттам — предположи Пиерета.
— Разбира се! Значи той ще дойде скоро и вероятно без жена си и детето. Босна е почти непроходима страна, за да тръгне с тях.
Пиерета не отговори нищо, защото се боеше да не го разсърди.
— Защо мълчиш?
— Нали вие сам ми забранихте да говоря за тях?
— Няма да се разсърдя, ако ми кажеш нещо разумно и сериозно. Вярваш ли, че жена му също може да бъде в Босна?
— Защо не? Нима като е планинска страна, смятате, че е недостъпна за жените? И какво са Балканите пред Хималаите? Мен ме смущава друг въпрос.
— Какъв въпрос?
— Господин Едмон е бил в Босна ноември миналата година. В такъв случай отдавна трябваше да бъде тук, а все още го няма. Може би е изчезнал…
— Как така изчезнал?
— Може би… е заминал за Америка. Може да се е случило някакво нещастие, както на нас… Какъв ужас! Тревожехме се за татко, когато се разболя, но не очаквахме смъртта му. Едва не полудяхме с мама, когато той умря така ненадейно. Този внезапен удар уби майка ми, след шест месеца умря и тя. Като си помисля само…
Пиерета не можа да довърши и избухна в плач.
— Не плачи, дете мое! Наистина съдбата е била зла с теб, но аз ще се опитам да заместя, доколкото е по силите ми, тежката загуба, която те е сполетяла.
Въпреки думите на Пиерета вярата в завръщането на сина му не се разколеба. Пиерета много се боеше за деня, когато ще получи окончателния отговор от Сараево.
Но писмо не дойде, а пристигна самият банкер от Амиен.
Талуел, както винаги, се разхождаше на верандата с ръце в джобовете. Като зърна банкера, той избърза насреща му.
— Досещам се, че новините са лоши.
— Да, лоши са.
— По-точно…
— Господин Пендавоан тук ли е? — попита банкерът, желаейки да смени темата.
— Да, в кабинета си е.
Банкерът се приближи до вратата, но преди да почука, старият фабрикант се обади:
— Влезте!
Банкерът се представи.
— Вие, лично в Марокур? — учуди се Волфрам Пендавоан.
— Да, имах работа в Пекини и реших сам да ви донеса новините от Сараево.
— Какви са те? — попита старецът нетърпеливо.
— Не са такива, каквито се надявахме да чуем… Лоши…
— Какво съобщават?
— Нещастие…
— Нещастие? — попита фабрикантът с отпаднал глас. — Разкажете!
— През месец ноември миналата година вашият син пристигнал в Сараево като фотограф. Пътувал в някакъв фургон с жена си и дъщеря си. След няколко дни се отправил за Травник, но в едно селце между двата града заболял…
— Боже мой! Боже мой! — извика старецът, сключвайки ръце в такава мъка, сякаш виждаше страданията на сина си, без да може да му помогне.
— Вие сте силен човек, имате твърд характер, който…
— Нима моят Едмон… Не бих намерил сили да понеса смъртта му…
— Трябва да узнаете истината… на 7 ноември вашият син е починал от възпаление на дробовете.
— Това не е възможно, не е истина!
— Уви! Помолих френския консул в Сараево да направи точна справка и вчера получих телеграма от него, че сведенията са верни.
Старият фабрикант сякаш не го слушаше. Той седеше неподвижно в креслото, с наведена глава и не даваше признаци на живот.
Пиерета много се изплаши за него. Внезапно той се изправи. Лицето му беше мокро от сълзи. Той протегна ръка за звънеца и в кабинета му почти веднага влязоха племенниците и господин Талуел.
— Преди малко узнах, че синът ми е мъртъв… Господин Талуел, наредете да се прекрати работата във фабриките и да се отслужи панихида в църквите.