Пиерета изпрати доктора.
— Много ли е болна мама? — попита тя.
— Придумай я да отиде в болницата.
— А вие не можете ли да я излекувате?
— Надявам се, но не мога да й дам онова, което ще получи в болницата: силна храна и добро гледане. Лудост е да не иска да отиде, само за да не се раздели с теб. Ти си умно и скромно момиченце и нищо лошо няма да ти се случи.
Като се върна във фургона, майка й я попита:
— Какво каза докторът?
— Каза ми, че се надява да те излекува.
— Вземи всичките ни пари, купи лекарства и яйца.
Но парите не стигнаха.
— Ако нямате достатъчно пари — каза аптекарят, — вземете лекарството, а за виното елате по-късно.
Лекарството струваше три франка и половина. С останалите пари Пиерета купи хляб и яйца.
Като нахрани майка си, тя отиде при хазяина, за да се посъветва как да продаде онова, което им беше останало. Фургона и фотографските принадлежности той се нае да купи сам, а за Поликарп й каза да почака до сряда, когато става конският пазар.
Пиерета се зарадва — до сряда имаше още време. А и хазяинът може би ще даде добри пари за фургона, а майка й ще се пооправи достатъчно, за да пътува с влак. В такъв случай те няма да продадат Поликарп, а ще го оставят при хазяина и когато се настанят в Марокур, ще си го вземат. Колко щастлив ще бъде той, ще пасе до насита сочната трева из марокурските ливади, без да се разделя повече със своята млада стопанка.
Но какво беше разочарованието на Пиерета, когато хазяинът, след като огледа фургона от всички страни, предложи за него — заедно с вещите, които се намираха вътре, едва петнадесет франка.
— Петнадесет франка?
— Правя го само заради вас. Тази развалина не струва и един грош — каза той, вдигайки презрително рамене.
Накрая след дълги преговори той прибави още два и половина франка. Пиерета уговори и условието той да получи фургона след тяхното заминаване. Тя се надяваше да се пренесат пак в него, щом майка й се почувства по-добре.
Като завърши пазарлъка, тя отиде да види стаята, която хазяинът сам й предложи. Той хвалеше своето жилище толкова, колкото подценяваше техния фургон. Стаите бяха тъмни и мръсни. Навсякъде се търкаляха вехтории, които стопанинът на хана купуваше. Тежката миризма, която лъхаше от тях, едвам се издържаше. Пиерета се колебаеше дали да наеме подобна стая, страхуваше се, че за майка й ще бъде още по-лошо да живее в тази смрад.
— Хайде, решавайте по-скоро — бързаше хазяинът.
— Докторът виждал ли е тези стаи?
— Разбира се, че ги е виждал — когато лекуваше Маркизата.
Последната дума реши всичко. Щом една маркиза е могла да живее тук, значи и майка й ще може.
— Стаята ще ви струва осем су на ден, за магарето — три, а за фургона — шест.
— Но нали купихте фургона?
— Да, обаче вие ще го ползвате.
Тя не можа да отговори. Вече беше свикнала с това, че хората използваха нейната безпомощност, и беше стигнала до заключението, че е в реда на нещата силните и богатите да се налагат над бедните и слабите.
Четвърта глава
Преди да се пренесат с майка й в стаята, Пиерета измете тавана и стените, лъсна ключалката и изми пода, прозорците и вратата. Вътре сигурно не беше чистено от построяването на сградата. За да не се усеща неприятната миризма, тя реши да набере цветя. В двора из тревата имаше много саморасли цветенца, но за това трябваше да иска разрешение.
— Да не си решила да продаваш цветя? — попита я ханджията.
— Не, ще ги занеса в нашата стая.
— А, в такъв случай късай колкото искаш.
Докато чистеше стаята, Пиерета се запозна със съседите: от едната страна живееше възрастна жена, която носеше боне, украсено с цветни ленти — трикольорът с френското знаме; от другата страна живееше висок човек с дълга и широка престилка. Възрастната жена беше улична певица, тя беше Маркизата, за която говореше собственикът. Всеки ден тя излизаше, като се подпираше на една голяма тояга, сядаше на кръстопътя или на моста и там пееше. Човекът с престилката беше прекупвач на стари обувки и от сутрин до вечер работеше мълчалив като риба, за което го наричаха татко Карп.
Привечер стаята беше готова и Пиерета отведе майка си там. Като видя цветята, тя остана трогната.
— Колко си добра — промълви тя.
Но положението на болната не се подобри. Напротив, треската се усили и когато докторът отново дойде на другия ден, каза, че състоянието й се е влошило и предписа ново лекарство. То струваше пет франка и Пиерета се отчая при мисълта, че парите няма да стигнат до сряда, ако докторът всеки ден предписва ново лекарство. Във вторник сутринта, когато той пак взе перото, Пиерета го спря с въпроса: