— Докторе, непременно ли днес трябва да се даде ново лекарство?
— Защо ме питаш?
— Привършихме парите. Утре може би ще имаме.
— Тогава новото лекарство може да почака. Давайте й от предишното.
Докторът каза, че може да се изчака. Значи майка й не е толкова зле. Утре е сряда и тя ще трябва да се раздели с Поликарп. Във всеки свободен миг Пиерета изтичваше при магарето, което, щом чуеше гласа й, се устремяваше към нея, колкото му позволяваше дължината на връвта, с която беше привързано. Пиерета го прегръщаше, а то си протягаше шията, слагаше муцуна на рамото й и тъй оставаха мълчаливи един до друг. Само устните на Пиерета безмълвно шепнеха:
— О, ако знаеше!
Но то нищо не знаеше и в тая минута, сито и отпочинало, когато неговата малка стопанка го милваше, беше най-щастливото магаре на света. Освен това то се сприятели с хазяина. Веднъж се беше отвързало и се примъкна при него. Той беше зает с обичайните си занимания — събиране на стари парцали. Отначало не го забеляза, но когато си наливаше вино, случайно видя животното, което с голямо любопитство гледаше чашата.
— А, и на теб ли ти се пие? — и той протегна чашата към магарето.
То се приближи, наклони муцуната си и наведнъж изсмука половината от съдържанието й.
— Я гледай ти! Юнак! — възхити се хазяинът и повика Маркизата и Карп.
— Какво има? — попита Маркизата.
— Сега ще видите.
Той отново наля вино и протегна чашата към магарето. Както и първия път, то изпи половин чаша сред общия смях на присъстващите.
— Бях чувал, че магаретата обичат вино, но никога не бях виждал това — каза ханджията.
— Защо не го купите? — попита Маркизата. — Ще ви бъде добър другар.
Хазяинът не го купи, но предложи на Пиерета да я придружи до пазара. Тя прие с удоволствие.
В сряда Пиерета изми магарето. Прегръщаше го и мислеше, че повече няма да го види. В какви ли ръце ще попадне, горкото? Макар че при тях животът му не бе кой знае колко весел — колко ли пъти се бе преуморявало и гладувало — но поне никога не го бяха били. Поликарп беше техен другар, заедно с него преживяваха несгодите.
Поликарп остана много учуден, когато му надянаха юздите, без да го впрегнат във фургона. За да не ходи пеша, хазяинът си приспособи нещо като седло и яхна магарето. То стоеше спокойно, защото до него бе Пиерета, която гальовно го потупваше и му говореше ласкаво.
Тръгнаха за пазара. Пиерета водеше магарето. Отначало вървяха по тихи улици, но после навлязоха в по-шумни и тя трябваше да напряга цялото си внимание, за да не ги блъсне някой файтон или трамвай. Беше тъй заета, че не виждаше паметниците и другите забележителности на града, покрай които минаваха. Не обръщаше внимание и на насмешките, които се сипеха от всички страни. Затова пък ханджията не оставяше нито едно подмятане без отговор.
След дълго лутане стигнаха до едно заграждение, зад което имаше пространство, разделено на преградки — в тях стояха конете и магаретата за продан. Хазяинът слезе от Поликарп, който се досети какво става зад оградата и не пожела да влезе вътре. Така се заинати, че дори молбите и уговарянията на Пиерета не можаха да го помръднат. Хазяинът го удари, но магарето зарева и се дръпна назад.
Веднага ги наобиколиха любопитни зяпачи.
— Това магаре ще достави голямо забавление на глупака, който го купи — каза един.
— Не, то само хитрува — каза ханджията. — Досеща се, че ще го продават, а не иска да се раздели със стопаните си, затова капризничи.
— Истина ли е това, което казваш, Смукало?
— Кой ме познава тук?
— Аз съм, Заешката кожа.
Те се поздравиха.
— Твое ли е това магаре?
— Не, на това момиче.
— А ти добре ли го познаваш?
— Разбира се, неведнъж сме пили заедно.
— На мен обаче ми трябва магаре, което да работи, а не да пие.
— О, то е добър работник. Дошло е от Гърция без почивка.
Хазяинът даде знак на Пиерета да тръгне с Поликарп, който като разбра, че не го водят към пазара, покорно я последва. Доближиха една кръчма. Ханджията и Заешката кожа седнаха до една маса вън на тротоара и поръчаха бутилка вино. Пиерета остана при магарето.