— Искаш ли да видиш какъв хитрец е това магаре? — каза ханджията и протегна към него чашата с вино.
Магарето проточи шия и преди Пиерета да успее да го спре, изпи половин чаша.
— Е, как ти се струва? — тържествуваше ханджията.
Но Заешката кожа не споделяше възторга му.
— Нали ти казах, че ми трябва работно магаре, което да тегли кола с кожи.
— А аз ти казвам, че е дошло чак от Гърция.
— Е, това е друга работа.
Оглеждайки внимателно магарето, тя запита Пиерета колко иска за него.
Хазяинът й беше казал, преди да тръгнат за пазара, че ще искат не по-малко от сто франка.
— Сто франка за едно магаре? — викна Заешката кожа. — Вие се шегувате. Повече от двадесет франка не давам, а то и толкова не струва.
— Тогава ще идем на пазара — каза хазяинът.
— Я да видим как ще го сторите.
До оградата магарето вървеше спокойно, но по-нататък не пожела да мръдне и легна на земята. Наново ги загради тълпа, наново се посипаха шеги и подигравки.
— Нали ви казах! Хайде, вземете трийсет франка. Решавайте по-бързо, иначе ще си купя друго магаре.
Хазяинът направи знак на Пиерета да се съгласи, но тя се колебаеше. В това време дойде полицаят и им каза да се махат и да не задръстват улицата.
Поликарп не искаше да върви напред, затова го задърпаха назад. Като разбра, че не го водят към пазара, той се успокои и замърда уши от удоволствие.
— Отведи го у нас, на улица „Шато дьо Рантре“ — каза Заешката кожа и брои трийсет франка.
Ханджията нямаше време да иде с тях и каза на Пиерета:
— Върви и не тъжи. При добра стопанка отива животинката.
Настъпи моментът на раздялата. Пиерета привърза магарето в конюшнята, прегърна го през сълзи и го целуна по муцуната.
— Не плачи, тук ще му е добре — утешаваше я Заешката кожа.
— Ние така се обичаме — казваше Пиерета през сълзи.
Пета глава
Какво можеха да направят с трийсет франка, когато и сто им бяха малко, за да задоволят нуждите си? Те така разчитаха на тези сто франка, които предварително бяха разпределили за най-необходимите неща. Пред всичките тези неразрешими въпроси сърцето на момичето се свиваше.
— Трябва да тръгнем по-скоро — кача майка й, щом Пиерета й заговори за това, което я измъчваше.
— По-добре ли се чувстваш, мамо?
— Няма значение, трябва да вървим. Тук не мога да оздравея. Ако останем, ще изхарчим и тези нари. Разбира се, искаше ми се да отидем в Марокур в по-прилични дрехи, но така може би е по-добре. Може нашият вид да предизвика състрадание. Да, час по-скоро трябва да отпътуваме.
— За днес ли говориш?
— Не, тръгваме утре. Иди разбери кога потегля влакът за Амиен и колко струват билетите.
Пиерета научи, че сутринта тръгват два влака — един в 6 и един в 10 часа, и че билетите за трета класа струват по девет франка и 25 сантима.
— Ще тръгнем в 10. До гарата ще идем с файтон, защото не мога да вървя.
На следната сутрин тя не можеше да стигне дори до пътната врата, сърцето й заби силно, притъмня й и щеше да падне, ако Маркизата не я бе подкрепила навреме. Едва седна на един стол и загуби съзнание.
— Трябва да си легне и да я разтрием — каза Маркизата. — Повикай бързо Карп, за да я пренесем до стаята. Днес няма да можете да пътувате.
Маркизата беше опитна жена и скоро свести болната, тя се приповдигна, но после отново й стана зле.
— Трябва да лежите — каза Маркизата. — Ще пътувате утре, а сега ще ви подкрепим. Карп готви чудесен бульон. Има такава слабост към бульона, както хазяинът към виното.
Без да дочака отговор, тя отиде при Карп.
— Моля ви, съседе, дайте чаша бульон за болната.
Карп се усмихна, дръпна капака на гърнето, което кипеше на огъня. Ароматът на бульона се разнесе из стаята, той го вдъхна с наслада и погледна гордо Маркизата.
— Хубаво мирише — каза тя. — Ако можеше да се спаси болната с бульон, от вашия сигурно би оздравяла. Но — Маркизата сниши глас — тя е много изтощена и няма да я бъде дълго. Бедното момиченце!
Карп махна с ръка, с което искаше да каже „Воля Божия, нищо не можем да изменим и предотвратим“. Той напълни чашата и Маркизата внимателно я отнесе, като се стараеше да не разлее нито капка.
— Пийнете малко — каза тя, наведена над болната. — Не мърдайте, само отворете уста.
С една лъжичка тя наля малко бульон в устата й, но болната не можа да преглътне и той се разля. Уви, бульонът нямаше да я спаси. Това беше ясно и на самата Маркиза и тя накара Пиерета да го изпие.