— Ако обичаш бонбони, сигурно скоро ще дойдеш при мен. Моят занаят също не е лош, ще ми помагаш при продаването.
Карп не каза нищо, но усмивката му говореше, че Пиерета винаги може да разчита на чаша бульон.
Добротата и вниманието на обитателите на хана трогнаха Пиерета и смекчиха малко жестоката й скръб.
— Колко сте добри — промълви тя развълнувана.
— Предлагаме ти това, което е по силите ни — каза хазяинът.
— Не можем да те оставим на улицата… — рече Маркизата.
— Благодаря на всички ви, но не мога да остана в Париж. Трябва да отида при моите роднини.
— Имаш роднини? — учуди се хазяинът. — Къде живеят?
— В Амиен.
— А пари имаш ли?
— Нямам достатъчно за влак, но мога да отида дотам пеша.
— А знаеш ли пътя?
— Имам карта. Само не зная как да изляза от Париж.
Тогава всички, надпреварвайки се един през друг, започнаха да й обясняват.
— Ако искаш да се заблудиш, слушай тях — прекъсна потока от думи хазяинът. — Чуй какво ще те посъветвам, вземи трамвая и отиди в Шапел-норд, а оттам започва най-прекият път за Амиен. Ще ти струва само шест су. Кога мислиш да тръгваш?
— Мама настояваше да тръгна веднага.
— Каквото е пожелала майка ти, това направи — каза Маркизата. — Ела да те целуна на прощаване, ти си добро момиче.
Мъжете й стиснаха ръка.
Но Пиерета се колебаеше. Сърце не й даваше да остави гроба на майка си. Маркизата усети борбата, която ставаше в душата й, и каза:
— Ако трябва да заминеш, тръгни веднага, не се колебай!
Макар и със свито сърце, Пиерета благодари на всички и тръгна бързо в посоката, която й бе посочил хазяинът.
— Господа, заповядайте при мен да пийнем по чашка вино — предложи ханджията.
— Не е зле — отвърна Маркизата.
— Бедното момиченце! — продума накрая Кари.
Щом Пиерета влезе в трамвая, разстла пред себе си картата на Франция. Откак бяха влезли през Италия във Франция, картата й служеше непрекъснато като пътеводител. Ето и пътя за Амиен. Началният пункт е Сен Дени, после Екуан, Шантили, Клермонт, Булон, Амиен, всичко около 150 километра. Ако изминава на ден средно по 30 километра, би пристигнала на шестия ден. Свикнала е да ходи пеша, колко пъти е вървяла заедно с Поликарп. Е, наистина има разлика — когато беше много горещо или пък валеше дъжд, можеше да се скрие във фургона. А сега какво ще прави, особено пък нощно време? Ако нощите се случат топли и ясни, ще спи под някое дърво или храст. Пък и парите едва ли ще й стигнат за най-необходимото. Целият й капитал се състоеше от 5 франка и едно су, пък и трябваше да остане нещо за Марокур. А какво ще прави, като стигне там? Пиерета още не беше решила, но вече трябваше да слиза. Кондукторът извика:
— Станция Шапел!
Тя слезе и се отправи по посока на Сен Дени. До залез-слънце имаше не повече от два-три часа. Надяваше се дотогава да излезе от Париж и да пренощува в полето.
Но какво беше разочарованието й, когато забеляза, че върви вече два часа, а пред погледа й се очертаваше една и съща картина — къщи и фабрики, от чиито комини се издигаха тежки валма дим, който придаваше на местността печален вид. От фабриките се носеше страшен шум и грохот, както и ужасното свистене на парата. Нагоре и надолу по пътя непрекъснато минаваха коли и трамваи. Някои от колите бяха покрити с платна и носеха надпис: „Фабрични заводи Марокур на Волфрам Пендавоан“. Струваше й се, че Париж няма край. Най-сетне на един ъгъл видя син надпис, от който узна, че навлиза в Сен Дени. Слава богу! Сигурно след Сен Дени започваха полята. На края на предградието Пиерета влезе в една фурна да си купи хляб.
— Пари имаш ли? — попита я фурнаджийката.
Тя извади петте франка.
— Дайте ми, моля, един фунт хляб и остатъка от парите.
Но преди да отреже хляба, жената разгледа монетата.
— Какво е това? — попита тя сърдито и подхвърли парите на мраморната плоча, където те се търкулнаха с ясен звън.
— Нима не виждате? Пет франка.
— Кой те прати с тези пари?
— Никой, аз самичка. Моля ви, отрежете ми хляб и ми върнете остатъка.
— Никакъв хляб няма да ти дам и те съветвам да си вървиш по пътя, ако не искаш да те арестуват.
— Защо ще ме арестуват? — недоумяваше Пиерета.
— Затова, че си крадла.
— Какво говорите!
— Как какво? И още питаш! Махай се навън, скитнице, иначе ще повикам полиция.
Дали монетата не беше фалшива? Пиерета не знаеше, но че могат да я помислят за скитница, беше твърде вероятно. Какво би отговорила на полицая, кой ще се застъпи за нея? Тези въпроси преминаха като мълния през ума й и я изплашиха. Но тя преодоля бързо страха си — та петте франка бяха единственото й богатство!