Петнадесет години оттогава
денят изгрява и денят замръква.
Растеше бързо нашата държава.
Сънуваше в глада си свойта жътва.
— По-тихо! Изпълкома заседава —
прошепва портиерката, която
почти на пръсти бавно ме повежда
по дългите здрачени коридори.
Насядали по каменната стълба,
мъжете се отдръпнаха да мина.
В очите ни една дъга проблесна —
дълбокото ми сродство с тези хора.
А всичко беше в трескаво движение.
Врати гърмяха, бляскаха зениците.
Едно почти безумно напрежение,
защото зрели викаха пшениците.
Защото беше неговата жътва,
крещеше бригадира, който чака
три дълги дни и три по-дълги нощи
отдавна обещаните комбайни.
Една жена, навярно звеноводка,
и две жени, и три жени високо,
като че се надпяваха, крещяха —
да не забрави нещо бригадира.
А между всички крачеше човека —
другаря ни — със тази страшна дарба
да ни разсмива лудо и когато
шегата му звучи като присъда…
Той праща веднага кооператора,
за който няма правда във България,
да търси Санчо Панса — губернатора
на Баратария!
Безсилна, портиерката напразно
се молеше за тишина, шептеше.
Спокойни и нестройни, гласовете
се радваха на свойта звънка сила.
Тогава на една врата внезапно
една жена спокойно се изправи
и само със очи, като жетварка
смеха пожъна, говора пожъна —
настана тишина. И всеки скочи,
като че ли покълна, за да види
това небе — очите й блестящи,
красивите й устни, тези страстни
и горди устни, строго прозвънтели.
— По-тихо! Изпълкома заседава.
Най-после тука трябваше да дойда,
за да те срещна, бивша пепеляшко.
Аз няма да забравя твойте сълзи
върху едно войнишко огледало.
Изгуби ли го? Може би, когато
си бягала за влака? Или после,
след тези тежки изпити в рабфака?
Навярно от студентската ти чанта
е паднало случайно на земята.
Напразно си го търсила, аз вече
не мога да те различа от тази,
която ти го даде, на която
ти искаше напълно да приличаш…
Това са ти го казали навярно
и тъмните очи на мойте братя.
Под свойте строги, елегични стрехи
те като птица падали в леглата
и думите заспивали след тези
жестоки часове на всяка жътва.
Потомствени мечтатели — те вече
докосвали с ръце в такива нощи
изгряващите дни, в които няма
да бъде бреме грижата за хляба.
О, тези дни, в които ще престане
телата им земята да разплаква
и да отнема техните усмивки,
красивите им думи да поглъща.
И ти едва тогава си разбрала,
че твойта красота е тяхна сила.
По техните прозорци в ранно утро
си чукала. Те ставали отново
и тръгвали със твойте леки крачки
в полетата и чувствали дълбоко
как слънцето ревнува слънчогледа,
защото се извръща подир тебе.
А после дълго вънка от съвета
се блъсках с хора, весело затичали.
Излъчващите светлина дървета
ме взеха в свойте сенки коленичили.
И може би защото до врата
те гледах дълго със глава замаяна,
отново те видях във тъмнината
на юлското небе като изваяна
от мургавите облаци със дреха,
извезана от янтарни съзвездия,
и чух гласа ти не като утеха,
а дълго чакано възмездие
да пада върху пустите съмнения
и огорчения,
и озлобления.
Да пада върху всяко колебание
и равнодушие,
и оправдание
на глухите,
на слепите,
на мъртвите —
о, този глас със яснота камбанена:
— По-тихо! Изпълкома заседава.
Ах, нека заседава. Нека блясва
на думите му светлата феерия.
Във тази сграда изпълкома властва
и тронът му е моето доверие.
С речта му просто нека заповядва
на всички бедни гордата династия.
Една ли страшна и голяма брадва
се счупи в нашата мечта за щастие.
По-силна от смъртта, тя вече влиза
във къщите ни, още недовършени,
и бавно смъква варварската риза
от нашите души, жестоко кършени
във тези дни на кирки и куршуми…
А ний към други, по-човешки, тичаме.
Тогава само ще намерим думи,
за да си кажем колко се обичаме.