Групата трябвало да пристигне в Годли Хаус, извънградската къща на приятелка от детинство на госпожица Хартфорд — госпожица Франсис Викърс — в неделя следобед. Тъй като не се появили в уреченото време, госпожица Викърс алармирала полицията.
Причината за катастрофата ще бъде разследвана. Засега не е ясно дали на човека, който е шофирал, ще бъде предявено обвинение. Според свидетели причина за катастрофата са високата скорост и заледеният терен.
Госпожица Хартфорд има сестра — госпожа Хана Лъкстън, съпруга на члена на Консервативната партия и депутат от Сафрън Грийн господин Тиодор Лъкстън. Нито господин, нито госпожа Лъкстън бяха открити за коментар, но от «Гифорд и Джоунс», адвокатската фирма, която се грижи за делата им, бе направено изявление, в което се изразява скръбта на близките и молбата им да не бъдат безпокоени в този тежък момент.
Това не е единствената трагедия, сполетяла семейството в последно време. Миналото лято госпожица Емелин Хартфорд и госпожа Хана Лъкстън имаха нещастието да станат свидетели на самоубийството на лорд Робърт Хънтър в имението «Ривъртън». Лорд Хънтър бе известен поет, издал две стихосбирки.“
Детската стая
Тази сутрин, сякаш в предчувствие за близката пролет, времето е меко и седя на метален стол под бряста в градината. Според Силвия за мен е добре да глътна малко свеж въздух и ето ме, играя на криеница с плахото зимно слънце. Страните ми са ледени и отпуснати като праскови, стояли твърде дълго в хладилника.
Мисля си за деня, в който се появих в „Ривъртън“. Все още е съвсем ясен в съзнанието ми. Годините, които ме деляха от този момент, сякаш се свиха и отново е 14 юни 1914 година. Отново съм на четиринайсет — наивна, недодялана, изплашена до смърт, пристъпвам след Нанси нагоре по изстърганите до бяло стъпала от бряст. Полата й свисти енергично при всяка крачка и сякаш свидетелства колко съм несръчна. Катеря се мъчително, дръжката на куфара прерязва вече пръстите на ръката ми. В един миг загубвам Нанси от поглед, завила е по следващата поредица стъпала и само острият звук от полата й ме насочва накъде да вървя…
Когато Нанси стигна най-горната площадка, тя продължи напред по тъмен коридор с нисък таван, докато най-сетне токчетата на обувките й спряха пред малка врата. Извърна недоволно смръщеното си лице, наблюдавайки как залитам по коридора. Сърдито присвитите й очи бяха черни също като косите й.
— Какво ти става? — попита тя. Колкото и да се стараеше, не можеше да прикрие ирландския си акцент. — Не знаех, че си толкова мудна. Госпожа Таунсенд не спомена нищо такова.
— Не съм мудна. Куфарът ми… Много е тежък.
— Голяма работа, един куфар — врътна тя глава. — Не разбирам що за прислужничка ще си, след като не можеш да пренесеш един куфар с дрехи. Гледай господин Хамилтън да не те види как влачиш метлата като чувал с брашно.
Тя отвори със замах вратата. Озовахме се в тясна стая, в която миришеше на нещо особено… на картофи може би. Половината от стаята, от желязното легло и от скрина щеше да е моя.
— Това е. Ей там е твоето място — посочи тя далечния край на леглото. — Аз съм на отсамната страна и ще ти бъда благодарна, ако не пипаш нещата ми. — Тя прокара ръка по ръба на скрина, покрай разпятието и Библията, покрай четката за коса. — Не разрешавам да оставяш следи от мръсни пръсти. А сега извади по-бързо нещата си, облечи униформата и слизай долу да започнеш работа. Никакво разтакаване, а и през ум да не ти минава да напускаш помещенията за прислугата. Обядът днес ще е в дванайсет, защото внуците на господаря пристигат. А не сме готови още със стаите. Никак не ми се иска да ходя да те търся. Дано не си от ония, дето се заплесват.
— Не съм, Нанси — троснато отвърнах аз. Не ми хареса намекът й, че може да съм крадла.
— Ще видим — поклати тя глава. — Казах, че ми трябва още едно момиче, а виж кого ми пращат. Никакъв опит, никакви препоръки, на всичкото отгоре има вид на смотла.
— Не съм…
— Млък! — тропна с крак Нанси. — Госпожа Таунсенд ми каза, че майката ти е чевръста и за всичко я бива, а крушата не падала по-далеч от дървото. Гледай наистина да е така. Господарката хич не понася туткави хора, аз — също. — Тя тръсна глава възмутено, завъртя се на пета и ме остави сама в тясната таванска стаичка. Ритмичното свистене на полата й постепенно заглъхна.
Затаила дъх, чаках да настъпи тишина.