Останала сама в притихналата стая, отидох на пръсти до вратата и я затворих. Обърнах се, за да огледам новото си жилище.
Нямаше кой знае какво за гледане. Прокарах пръсти по рамката на леглото, пъхнах глава в тясното пространство, което стръмният покрив образуваше с пода. Дюшекът бе покрит със сиво одеяло, закърпено умело от нечии сръчни пръсти в единия край. Единствената украса в стаята бе малка картина, изобразяваща ловна сцена. Виждаше се прострелян със стрела елен, от чийто хълбок течеше кръв. Побързах да отклоня очи от умиращото животно.
Предпазливо приседнах на ръба на леглото, като много внимавах да не смачкам чаршафите. Пружините изскърцаха и аз отскочих изплашено. Усетих как лицето ми пламва от тревога.
Лъч светлина, в който играеха множество прашинки, влизаше през тесния прозорец. Коленичих върху стола и надникнах навън.
Стаята гледаше към задния двор, беше толкова високо, че виждах отвъд градината с розите, оттатък дървените решетки с увивни растения, та чак до южния фонтан. Знаех, че отвъд е езерото, а на отсрещния му бряг са селото и къщата, в която бях прекарала своите четиринайсет години. Представих си мама, превила гръб над дрехите за кърпене, до прозореца в кухнята, където светлината бе най-добра.
Как ли щеше да се справи без мен? Не беше добре напоследък. Често я чувах да стене нощем в леглото — знаех, че костите я болят. Случваше се сутрин пръстите й да са толкова схванати, че трябваше да нося топла вода и да ги разтривам, докато не се раздвижат достатъчно, та да може да улови кълбото с конци от кошничката. Госпожа Роджърс беше обещала да наминава всеки ден, а човекът, който носеше дрехите за кърпене, идваше два пъти в седмицата. Въпреки това щеше да е сама твърде много време. Трудно щеше да насмогне с работата без мен. От къде щеше да намира пари? Мизерната ми заплата не бе за пренебрегване, но май щеше да е по-добре да бях останала при нея.
Мама обаче настоя да дойда да работя тук. Остана глуха за възраженията ми. Само поклати глава и заяви, че тя знаела по-добре. Разбрала, че в имението търсят помощничка, и била убедена, че тъкмо аз съм подходяща. Не ми обясни откъде го знае. Напълно типично за майка ми с нейните тайни.
— Не е далеч и ще можеш да идваш в свободните дни да ми помагаш — бе единственото, което каза.
Вероятно е прочела по изражението ми, че никак не съм убедена в думите й, защото протегна ръка и докосна бузата ми — нещо твърде необичайно за нашите отношения. Подскочих от изненада й от допира на загрубелите от иглата пръсти.
— Хайде, дете, знаеш, че рано или късно ще трябва да си намериш място, където да работиш. Това, което се предлага сега, е и добра възможност. Ще видиш. Трудно ще намериш дом, в който взимат толкова малко момиче без никакъв опит. Господин Хамилтън може да е строг наглед, но пък е много справедлив. Госпожа Таунсенд — също. Бъди старателна и няма да имаш неприятности. — Пръстите й се сключиха около брадичката ми. — И, Грейси, никога не забравяй мястото си. Много млади момичета така си навличат белята.
Обещах да следвам заръките й и следващата събота, облечена с роклята си за неделното богослужение, потеглих неохотно по хълма към голямата къща на имението, за да се срещна с лейди Вайълет.
Лейди Вайълет ми обясни, че домакинството е сравнително малко и спокойно — била сама със съпруга си лорд Ашбъри, който бил зает през по-голяма част от времето с грижи за имението и с клубовете си, както и за нея. Двамата им синове — майор Джонатан и господин Фредерик, живеели в собствени домове със семействата си, но идвали тук от време на време. Положително съм щяла да ги видя един ден, ако се представя добре и остана в къщата. Тъй като били само двамата, не се налагало да имат допълнителна прислуга и оставили всичко на грижите на господин Хамилтън и госпожа Таунсенд, готвачката. В случай че са доволни от мен, това щяло да бъде достатъчна препоръка да ме задържат.
Жената замълча, но погледът й не слизаше от мен и изведнъж се почувствах като мишка, затворена в стъклен буркан. Неочаквано си дадох сметка, че полата ми е отпускана неколкократно, че имам реприз на единия чорап и той опира болезнено в обувката ми, че вратът ми е твърде дълъг, а ушите — прекалено големи.
Само след миг лицето на господарката на дома се разтегна — усмивката превърна очите й в леденостудени полумесеци.
— Виждаш ми се чиста, а и господин Хамилтън спомена, че боравиш добре с иглата. — Докато кимах в знак на потвърждение, тя се изправи и се запъти към писалището. Прокара ръка по ръба и попита, без да се обръща: