Сега пък се размеквам. Естествено, че нито са вече млади, нито красиви. Те са мъртви. Погребани. Бяха си отишли завинаги. Единствено откъслечни фрагменти прелитат в паметта на онези, които някога са ги познавали.
Само онези, които живеят в паметта на хората, никога не умират истински.
Първия път, когато видях Емелин, Хана и брат им Дейвид, те обсъждаха как проказата се отразява на лицето. Бяха в „Ривъртън“ вече цяла седмица за обичайното им лятно гостуване. До този момент бях долавяла откъслечни смехове и трополене на забързани стъпки сред скърцането на старата сграда.
Нанси твърдеше, че съм твърде неопитна, за да бъда пусната в отбраното им общество, нищо че бях почти тяхна връстница, така че получавах задачи, които бяха достатъчно далеч от гостите. Докато останалата прислуга бе заета с подготовката около пристигането на възрастните, наложи се аз да се грижа за детската стая.
Твърде големи били вече, твърдеше Нанси, за да имат детска стая, и вероятно няма да я използват, но все пак традицията повелявала голямата стая на втория етаж в далечното източно крило да бъде проветрявана и почиствана всеки ден и цветята да се сменят. Стаята бе просторна и мрачна, с видими белези на занемареност.
Мога да я опиша, но се страхувам, че няма да успея да предам необяснимото очарование, което тя имаше за мен. Беше почти квадратна, твърде мрачна и някак извехтяла и белязана от немара. Сякаш беше омагьосана изоставена стая от някаква стара приказка. Потънала в съня на стогодишна магия. Въздухът вътре бе застоял и влажен, като че с особена плътност. Малката маса в кукленската къща до камината бе подредена в очакване на гости, които никога нямаше да дойдат.
Стените бяха покрити с разлепени на места тапети, някога на сини и бели райета, които с течение на времето и под влияние на влагата бяха станали мръсносиви и на петна. Избелели сцени от приказки на Ханс Кристиан Андерсен висяха на едната стена: смелият оловен войник над огъня, момиченцето с червени обувки, малката русалка, която оплаква загубеното си минало. Всичко тук бе пропито с миризма на влага, на призрачни деца и на отдавна непочистена прах.
В единия край имаше опушена камина и кожено кресло, на съседната стена — огромен прозорец със заоблен свод. Като се покатерех на широкия дървен перваз и погледнех през прозореца, виждах двора, където два бронзови лъва, стъпили на поразрушени от времето постаменти, сякаш наблюдаваха имението и долината под него.
Пред прозореца бе оставено овехтяло люлеещо се конче — сиво на бели петна, с кротки черни очи, които сякаш ми благодаряха за това, че съм избърсала прахта. До него стоеше като мълчалив приятел Рейвърли — ловното куче на лорд Ашбъри от времето, когато бил още момче. Бе умряло, след като попаднало в капан. Препараторът се бе опитал да прикрие разкъсаната кожа, но очевидно раната е била твърде голяма и отдолу се виждаше част от пълнежа. Докато вършех работата си, покривах препарираното животно и се мъчех да си представя, че го няма в стаята, че не ме следи с празния си стъклен поглед и на тялото му няма зейнала рана.
Въпреки Рейвърли с миризмата на бавно разлагане и разлепените тапети това бе любимата ми стая. Както ме предупредиха, ден след ден заварвах стаята празна, децата все имаха занимания някъде другаде в имението. Бързах да свърша задълженията си, за да ми останат няколко свободни минути. Далеч от непрестанните забележки на Нанси, от мрачните укори на господин Хамилтън, от останалите свадливи прислужници, които ме караха да се чувствам така, все едно имам още много да уча. Единствено тук спирах, за да си поема дъх, да остана сама. Започвах да възприемам стаята като своя собствена.
При това имаше и книги, толкова много накуп не бях виждала — приключенски, исторически, приказки, — всичките наредени безразборно на огромните рафтове от двете страни на камината. Веднъж дори дръзнах да сваля една от тях, привлечена единствено от красивото й гръбче. Прокарах ръка по покритата с лек мухъл корица, разтворих я и разчетох името ТИМОТИ ХАРТФОРД. Отгърнах плътните страници, вдишах миризмата на пресен мухъл и се пренесох в друг свят и в друго време.
Бях се научила да чета в селското училище и учителката ми, госпожица Руби, приятно изненадана, че е открила толкова необичаен интерес към книгите у едно дете, започна да ми дава от своите: „Джейн Еър“, „Франкенщайн“, „Замъкът Отранто“. Когато й ги връщах, разговаряхме за любимите откъси. Госпожица Руби предложи дори да стана учителка. Мама замърмори недоволно, когато й казах. Много мило било, дето госпожица Руби подхвърля такива идеи, но идеите не слагали маслото и хляба на масата. Скоро след това ме изпрати в дома на хълма, в имението „Ривъртън“ при Нанси и господин Хамилтън и в детската стая.