Известно време тази стая се превърна в моя територия, книгите — в мои книги.
Един ден се събудихме с мъгла и не след дълго заваля дъжд. Докато бързах по коридора и си мислех, че ме чака илюстрованата детска енциклопедия, която бях открила предишния ден, непознати звуци ме накараха да спра.
Сигурно вятърът е довял нечии гласове от другите стаи, помислих си аз. Трябва да съм си въобразила. Открехнах вратата и за всеки случай надникнах предпазливо. Каква изненада! Вътре имаше някой. Млади хора, които се бяха разположили съвсем спокойно.
Без предупреждение или какъвто и да било знак, мястото вече не беше мое. Стоях вцепенена, нерешителна. Не знаех да продължа ли навътре, за да изпълня задълженията си, или да се върна по-късно. Надникнах отново, но се дръпнах, сепната от звука на внезапно избухналия вътре смях. Гласовете звучаха плътно и уверено. Мярнаха ми се лъскави коси и още по-лъскави панделки.
Цветята, оставени предишния ден, ми помогнаха да взема решение. Вазата стоеше на полицата над камината и през нощта няколко листенца се бяха отронили и лежаха на пода. Не можех да рискувам Нанси да ги види. Много ясно бе обяснила какви са задълженията ми. Също така ме предупреди, че мама веднага ще бъде уведомена, ако не се подчинявам на нарежданията й.
Спомних си заръките на господин Хамилтън и притиснах метлата и четката до гърдите си, докато пристъпвах на пръсти към камината. Правех всичко възможно да съм невидима. Напразно се стараех толкова. Тези тримата от раждането си бяха свикнали да живеят с армия от невидими. Правеха се, че не ме забелязват, също както и аз тях.
Бяха две момичета и едно момче. По-малкото момиче бе на десет, а момчето — най-голямото от всички — на около седемнайсет. И тримата с типичните за членове на семейство Ашбъри черти — русокоси, с ясните сини очи с цвят на цейлонски сапфир на майката на лорда — лейди Ашбъри. Датчанка, която (по думите на Нанси) се омъжила по любов и била лишена от наследство от родителите си. (Ала знае се, че който се смее последен, най-добре се смее, бе добавила Нанси, защото, когато братът на съпруга й починал, тя станала лейди Ашбъри.)
По-високото момиче стоеше насред стаята, размахваше купчина листа и обясняваше колко хубаво нещо е проказата. По-малката седеше на пода с кръстосани крака и наблюдаваше сестра си с ококорени сини очи. Едната й ръка бе прегърнала врата на Рейвърли. Бях не само изненадана, но и леко ужасена от факта, че са го измъкнали от ъгъла и са го включили в групата. Коленичило на дървения перваз на прозореца, момчето се взираше през мъглата към двора на черквата.
— И в този момент, Емелин, се обръщаш към публиката и цялото ти лице е разядено от проказа — тържествуващо обяви изправеното момиче.
— Какво е проказа?
— Кожна болест — гласеше отговорът на сестра й. — С рани, слуз и така нататък.
— Може би носът трябва да е като окапал, Хана — предложи момчето и намигна така, че Емелин да не забележи.
— Чудесна идея! — възкликна Хана.
— А, не! — простена момиченцето.
— Излагаш се, Емелин. Ще бъде само наужким. Ще направим нещо като маска. Наистина ще е отвратителна. Ще се опитам да открия подходяща книга в библиотеката. Дано да има и картинки.
— Не разбирам защо точно аз ще трябва да съм прокажената — измрънка Емелин.
— Питай Господ! — укорително рече Хана. — Той го е написал.
— Но защо ще трябва да играя Мириам? Не може ли да получа друга роля?
— Няма други действащи лица — обясни сестра й. — Дейвид ще бъде Аарон, защото е най-висок, а аз ще играя Бог.
— Не може ли аз да съм Бог?
— И дума да не става. А и мислех, че искаш главната роля.
— Така е.
— Ами добре. Бог не трябва да е на сцената — обясняваше Хана. — Ще казвам неговите реплики зад завесата.
— Може да съм Мойсей — предложи Емелин. — Нека Рейвърли да е Мириам.
— Не може да си Мойсей — отсече Хана. — Имаме нужда от истинска Мириам. Тя е много по-важна от Мойсей. Той участва само с една реплика, затова избрахме Рейвърли. Ще произнеса и неговите думи иззад завесата. Може дори да махнем Мойсей от пиесата.
— Тогава да изиграем друга сценка — с плаха надежда предложи Емелин. — Онази с Мария и бебето Исус.