— Бедничката ми! — възкликва госпожа Таунсенд, придърпва ме към себе си и притиска главата ми към сгретите си от огъня гърди. (Каква загуба, че някое неродено дете е пропуснало този комфорт. Но така ставаше, както майка ми много добре знаеше: семейството беше първата жертва за всяка истинска прислужничка.) — Ела, седни — подканя ме тя. — Нанси?! Чаша чай за Грейс.
Бях изненадана.
— Къде е Кейти?
Всички се спогледаха.
— Какво има? — попитах аз. Нищо лошо, явно. Алфред би ми казал…
— Взе че се омъжи — каза Нанси и подсмръкна, преди да изхвърчи към кухнята.
Зяпнах.
Госпожа Таунсенд сниши глас и бързо занарежда:
— Някакъв от север, който работи в мините. Срещнала го в града, като я бях изпратила по поръчки, глупаво момиче. Случи се страшно бързо. Няма да се изненадаш, че и бебето е на път. — Тя опъна престилката си, доволна от ефекта, който вестта имаше върху мен, и погледна към кухнята. — Гледай обаче да не го споменаваш пред Нанси. Позеленяла е от яд, макар да не си го признава!
Кимнах поразена. Малката Кейти омъжена? Ще става майка?
Докато се опитвах да осмисля забележителните новини, госпожа Таунсенд продължи да се суети, като настояваше да седна по-близо до огъня, че съм била прекалено слаба и много бледа и съм имала нужда от нейния коледен пудинг, за да се подкрепя. Когато отиде да ми донесе едно парче, усетих тежестта на вниманието върху себе си. Оставих Кейти настрана в мислите си и попитах как вървят нещата в „Ривъртън“.
Всички замлъкнаха, спогледаха се и накрая господин Хамилтън каза:
— Е, малка Грейс, нещата съвсем не са такива, каквито ги помниш.
Попитах го какво има предвид и докато придърпваше жакета си, обясни:
— Вече е доста по-кротко. Забавихме крачката.
— Като в призрачен град — допълни Алфред, който пристъпваше от крак на крак край вратата. Изглеждаше притеснен, откакто влязохме вътре. — Този горе броди из имението като жив мъртвец.
— Алфред! — укори го господин Хамилтън, макар не така усърдно, както очаквах. — Преувеличаваш.
— Не преувеличавам — каза Алфред. — Хайде, господин Хамилтън, Грейс е една от нас. Може да понесе истината. Както ти казах в Лондон, след като госпожица Хана напусна така, негова светлост вече не е същият.
— Беше много разстроен, но не само от заминаването на госпожица Хана и лошите им отношения — обади се Нанси. — Също и заради загубата на фабриката. И майка му. — Тя се наведе към мен. — Ако можеше само да погледнеш горе. Правим всичко по силите си, но не е лесно. Не ни разрешава да извикаме някой да ремонтира — казва, че шумът от чуковете и тътренето на стълбите по пода го дразнели. Трябваше да затворим още стаи. Заяви, че нямало да има повече тържества, защо да се хабят пари и енергия за поддръжката им. Веднъж ме хвана, че се опитвам да забърша прах в библиотеката, и щеше да ми извие врата. — Тя погледна господин Хамилтън и продължи: — Дори вече не водим сметки.
— Така е, като няма жена, която да върти къщата — рече госпожа Таунсенд, като се върна с чиния пудинг и облизваше изцапания си с крем пръст. — Винаги е така, когато няма господарка.
— Прекарва времето си в мотаене из имението, преследва въображаеми бракониери — продължи Нанси, — а когато е вътре, слиза в оръжейната, чисти пушките. Страшно е, ако питате мен.
— Хайде, Нанси — казва господин Хамилтън, някак примирен. — Не е наша работа да дебнем господаря. — Той свали очилата си, за да потърка очи.
— Да, господин Хамилтън — съгласява се тя. После ме поглежда и бързо добавя: — Но трябва да го видиш, Грейс. Не би го познала. Толкова бързо остаря.
— Видях го — обадих се аз.
— Къде? — пита господин Хамилтън с известна тревога. Сложи обратно очилата си. — Не навън, надявам се. Да не се е разхождал твърде близо до езерото?
— О, не, господин Хамилтън — успокоих го аз. — Нищо подобно. Видях го в селото. На гробището. На погребението на майка ми.
— Дойде на погребението, така ли? — облещи очи Нанси.
— Стоеше на близкия хълм — отвърнах, — но със сигурност наблюдаваше.
Господин Хамилтън погледна Алфред за потвърждение. Но той повдигна рамене, поклати глава: