— Не забелязах.
— Е, там беше — настоях аз. — Знам какво видях.
— Може просто се е разхождал — предположи господин Хамилтън. — Да подиша въздух.
— Много не се разхождаше — отвърнах колебливо. — Стоеше там някак отнесен и гледаше към гроба.
Господин Хамилтън размени поглед с госпожа Таунсенд.
— Ами той винаги много е харесвал майка ти, когато работеше тук.
— Харесвал! — повдигна вежди госпожа Таунсенд. — Така ли го наричаш?
Загледах ту единия, ту другия. Не можех да разбера израженията им. Знаеха нещо, до което не бях допусната.
— А какво става с теб, Грейс? — попита господин Хамилтън изведнъж, извръщайки поглед от госпожа Таунсенд. — Достатъчно за нас. Разкажи ни за Лондон. Как е госпожа Лъкстън?
Едва чух въпросите му. Дълбоко в съзнанието ми се зараждаше мисъл. Шепнене, погледи, предположения, които дълго време се долавяха тук-там, сега се събраха наедно. Оформяха картина. Непълна.
— Е, Грейс? — нетърпеливо ме подкани госпожа Таунсенд. — Езика ли си глътна? Какво става с госпожица Хана?
— Извинете, госпожо Таунсенд — отговорих аз. — Бях се замислила.
Всички ме гледаха с очакването да им кажа, че Хана е добре. Това беше редно да чуят. Иначе откъде трябваше да започна? От споровете с Теди, от посещението при спиритистката, страховитото й обяснение, че вече се чувства мъртва? Вместо това им разправих за красивата къща и дрехите на Хана, за блестящите гости, които канеха.
— Ами твоите задължения? — попита господин Хамилтън, докато се изправяше. — Съвсем друг е ритъмът в Лондон. Много гости? Предполагам, че имате много прислуга.
Обясних им, че прислугата е много, но не са толкова способни, колкото тези в „Ривъртън“, и той изглеждаше доволен. Разказах им за предложението, което ми направи госпожа Пембъртън-Браун.
— Вярвам, че си я сложила на място — каза господин Хамилтън. — Любезно, но твърдо, както винаги съм ви учил?
— Да, господин Хамилтън — отговорих аз. — Разбира се.
— Браво, момиче! — грейна той като горд баща. — Гленфийлд Хол, а? Трябва да имаш добра репутация, щом тези от Гленфийлд Хол се опитват да те отмъкнат. Все пак, постъпила си правилно. В нашата работа какво друго ни остава, освен да сме лоялни.
Всички кимнаха в знак на съгласие. Всички с изключение Алфред, както забелязах.
И господин Хамилтън го забеляза.
— Предполагам, че Алфред ти е казал за плановете си? — продължи той, като повдигна посребрените си вежди.
— Какви планове? — погледнах аз към Алфред.
— Опитах се да ти кажа — отговори той, като потисна усмивката си, после дойде и седна до мен. — Напускам, Грейс. Повече няма да има „Да, господарю“ за мен.
Първата ми мисъл беше, че отново напуска Англия. Точно когато отношенията ни бяха започнали да се оправят.
Той се засмя на изражението ми.
— Не заминавам далеч. Просто напускам службата. С един приятел от войната започваме заедно бизнес.
— Алфред… — Не знаех какво да отговоря. Изпитах облекчение, но и се тревожех за него. Да напусне службата? Сигурността на „Ривъртън“?
— Какъв бизнес?
— Свързан с електричеството. Приятеля ми много го бива в ръцете. Ще ме научи как да инсталирам звънци и други такива. Същевременно ще се заема и с управлението на магазина. Ще работя упорито и ще спестявам пари, Грейси — вече съм заделил малко. Някой ден ще си имам собствен бизнес, сам ще си бъда господар. Ще видиш.
След това Алфред ме изпрати обратно до селото. Нощният студ бързо се спускаше и ние ускорихме крачка, за да се стоплим. Макар че се радвах на присъствието на Алфред, че се успокоих, защото изяснихме отношенията си, почти не говорех. Мислите ми бяха заети да свързват отделни парчета информация и се опитвах да намеря смисъла от тази комбинация. Той от своя страна изглеждаше доволен да повърви смълчан. Оказа се, че и неговите мисли се лутат, макар в съвсем друга посока.
Мислех за майка ми. За огорчението, което постоянно се долавяше у нея; за убеждението й, почти като очакване, че има лош късмет в живота. Така помня майка си. При все това от известно време бях започнала да осъзнавам, че невинаги е било така. Госпожа Таунсенд беше привързана към нея, господин Фредерик, на когото трудно можеше да се угоди, много я харесвал.
Какво ли се бе случило, за да промени младата домашна прислужничка със загадъчната усмивка? Започвах да подозирам, че отговорът е ключ към много от тайните на майка ми. И той беше някъде наоколо. Мяркаше се като неуловима риба сред тръстиките на ума ми. Знаех, че е тук, усещах го, зървах неясните му очертания, но всеки път, когато го доближавах и се опитвах да уловя призрачната форма, тя ми се изплъзваше.