— Грейси, чудя се… — Алфред взе ръката ми.
Хана. Отново получих прозрение.
Зяпнах. Това обясняваше толкова много: чувството на солидарност — сестринско сигурно? — което споделяхме.
Алфред стисна ръцете ми в своите, задържа ме да не падна.
— Недей така, Грейси — каза той и нервно се усмихна. — Не припадай заради мен.
Краката ми се подгъваха: чувствах, че се разпадам на милиони мънички частици, изсипвах се като пясък от кофа.
Знаеше ли Хана? Затова ли бе настоявала да я придружа в Лондон? Бе се обърнала към мен, когато се е почувствала изоставена по всички други фронтове? Бе ме молила никога да не я напускам? Бе ме накарала да й обещая?
— Грейс? — викаше ме Алфред, докато ме държеше за ръцете. — Добре ли си?
Кимнах, опитах се да проговоря. Не можех.
— Добре — продължаваше Алфред. — Защото още не съм казал всичко, което искам. Макар да имам чувството, че си се досетила.
Досетила? За майка ми и Фредерик? За Хана? Не — Алфред говореше нещо. За какво ли? За новия си бизнес, за приятеля от войната…
— Грейси — обади се отново Алфред и допря ръцете ми между нас двамата. Усмихна ми се, преглътна. — Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?
Проблясък в съзнанието. Премигнах. Не можех да отговоря. Мисли, чувства се втурнаха в мен. Алфред ми предложи да се омъжа за него. Алфред, когото обожавах, който стоеше пред мен с премръзнало лице преди миг, сега очакваше отговор. Езикът ми оформяше думи, но устните ми не се подчиняваха.
— Грейс? — запита Алфред, с широки от очакване очи.
Усетих, че се усмихвам, чух, че започвам да се смея.
Не можех да се спра. Заедно с това плачех — студени сълзи се стичаха по страните ми. Сигурно това е истерия — толкова много се бе случило през последните няколко мига, толкова много трябваше да осмисля. Шокът от разгадаване на отношенията ми с господин Фредерик, с Хана. Изненадата и радостта от предложението на Алфред.
— Грейси? — Алфред ме наблюдаваше неуверено. — Това означава ли, че приемаш? Да се омъжиш за мен, искам да кажа?
Да се омъжа за него. Това бе тайната ми мечта, а сега, когато ми се случва, откривам, че съм безнадеждно неподготвена. Отдавна бях прехвърлила това желание на младостта. Бях спряла да си представям, че може някога наистина да стане. Че някой би ми предложил. Че Алфред ще ми предложи.
Някак си кимнах, успях да сдържа смеха си. Чух се да казвам „да“. Едва чуто. Затворих очи, главата ми се въртеше. Малко по-високо: „Да.“
Алфред се разкрещя и аз отворих очи. Смееше се, лицето му бе озарено от облекчение. Мъж и жена вървяха надолу по улицата и се обърнаха да ни гледат, а Алфред им извика:
— Тя каза „да“! — После се обърна пак към мен, прехапа устни, за да спре да се смее, и да продължи да говори. Хвана ме по-високо за ръцете. Трепереше. — Надявах се да го кажеш.
Кимнах отново и се усмихнах. Случваше се толкова много.
— Грейс… — каза той нежно. — Чудех се… Мога ли да те целуна?
Трябва да съм казала „да“, защото следващото, което усетих, бе как той подпря главата ми с ръка, наведе се към мен и ме целуна. Странното, приятно, непознато усещане на устните на Алфред върху моите. Студени, меки, тайнствени.
Времето спря.
Той се отдръпна. Усмихна ми се, толкова млад, красив в мрака.
После се хванахме под ръка, за първи път, и поехме надолу по улицата. Не говорехме, просто вървяхме умълчани, заедно. Там, където ръката му се преплиташе с моята, притискаше памучния плат на блузата към кожата ми и потръпнах. Тази топлина, тази тежест, едно обещание.
Алфред погали китката ми и аз потръпнах. Сетивата ми бяха изострени: сякаш някой бе махнал пласт от кожата ми, за да мога да усещам по-дълбоко, по-свободно. Приближих се към него. Като си помисля, че в рамките на един ден толкова много неща се бяха променили. Разгадах тайната на майка ми, осъзнах връзката си с Хана, Алфред ми предложи да се омъжа за него. За малко щях да му кажа тогава за откритията си за майка ми и господин Фредерик, но думите угаснаха на устните ми. Щеше да има много време по-нататък. Идеята беше съвсем нова: исках да се наслаждавам на тайната на майка ми още малко. А исках да се насладя и на собственото си щастие. Затова замълчах и продължихме да вървим с преплетени ръце надолу към улицата на майка ми.