Скъпоценни, съвършени мигове, които си бях припомняла безброй пъти през живота си. Понякога във въображението ми ние стигаме до къщата. Влизаме вътре и вдигаме тост за наше здраве. Женим се скоро след това. И живеем щастливо до края на дните си, и двамата доживяваме дълбока старост.
Но не това се случи, както знаете.
Връщам назад. Повтарям записа. Бяхме стигнали до средата на улицата, пред къщата на господин Конъли — бризът довяваше сантиментална ирландска музика на флейта, когато Алфред каза:
— Щом се върнеш в Лондон, можеш да съобщиш, че напускаш.
Погледнах го сепнато.
— Да съобщя ли?
— На госпожа Лъкстън — усмихна ми се той. — Няма да е нужно вече да я обличаш, щом ще се женим. Веднага след това ще се преместим в Ипсуич. Можеш да работиш с мен, ако искаш. При сметките. Или можеш да се заемеш с шиене, ако предпочиташ.
Да уведомя? Да напусна Хана?
— Но, Алфред… — казах простичко. — Не мога да напусна мястото си.
— Разбира се, че можеш — отговори той. Изумление помрачи усмивката му. — Аз напускам.
— Различно е… — търсех думи, за да обясня, думи, които ще го накарат да разбере. — Аз съм лична камериерка. Хана има нужда от мен.
— Тя не се нуждае от теб, нуждае се от робиня, която да й подрежда ръкавиците. — Гласът му омекна. — Ти можеш много повече, Грейс. Заслужаваш нещо по-добро. Сама да си бъдеш господар.
Исках да му обясня. Че Хана би си намерила друга камериерка, със сигурност, но че аз бях нещо повече от това. Че сме обвързани. Свързани. От онзи ден в детската стая, когато и двете бяхме на четиринайсет и когато се чудех какво ли е да имаш сестра. Когато бях излъгала госпожица Принс за Хана така естествено, че се бях уплашила.
Че съм й дала обещание. Когато ме помоли да не я напускам, аз й дадох дума.
Че бяхме сестри. Тайни сестри.
— Освен това — продължи той, — ще живеем в Ипсуич. Едва ли ще можеш да работиш в Лондон, нали? — Потупа ръката ми утешително.
Погледнах настрани към лицето му. Толкова откровено. Толкова сигурно. Лишено от всякаква двойственост. И почувствах, че обясненията ми се разпадат, изчезват още докато ги обмислях. Нямаше думи, които да го накарат да прозре, които да го накарат да разбере за миг онова, което проумявах с години.
И тогава разбрах, че никога няма да мога да имам и двамата — и Алфред, и Хана. Че ще трябва да направя избор.
Студ проникна през кожата ми. Разля се като течност.
Освободих ръката си от неговата, казах му, че съжалявам. Казах му, че направих грешка. Ужасна грешка.
И после побягнах. Не се обърнах назад, макар да знаех, че той остана неподвижен под студената жълта светлина на лампата. Че ме наблюдаваше, докато изчезвах надолу по тъмната улица, докато нещастна чаках леля ми да ме пусне да вляза и се мушнах обезумяла в къщата. И затворих между нас вратата към несъстоялото се бъдеще.
Пътуването ми обратно до Лондон бе мъчително. Дълго и студено, по хлъзгави заснежени пътища. Но особено мъчително бе заради моите спътници. Бях в собствения си капан, в купето на колата, заета с безплоден спор. Прекарах цялото пътуване да се убеждавам, че съм направила правилния избор, единствения избор, за да остана с Хана, както обещах. И докато колата спря пред номер седемнайсет, вече бях убедена.
Бях убедена също, че Хана вече знаеше за нашата връзка. Че се досещаше, че е дочула хората да шушукат, дори са й казали. Със сигурност това обясняваше защо тя винаги се бе обръщала към мен, бе ме третирала като довереница. Още от онази сутрин, когато се блъснах в нея на студената улица пред секретарската школа на госпожа Дав.
Така че вече и двете знаехме.
И тайната щеше да остане неизказана помежду ни.
Мълчалива връзка на посвещаване и привързаност.
Изпитвах облекчение, че не казах на Алфред. Той не би разбрал решението ми да запазя това за себе си. Би настоял да кажа на Хана — дори би настоявал за някаква компенсация. Колкото и да беше мил и грижовен, той не би схванал колко важно е за мен да поддържам това положение. Не би разбрал защо никой друг не трябва да знае. Ами ако Теди разбереше? Или семейството му? Хана щеше да страда, мен щяха да освободят от работа.
Не, така беше по-добре. Нямах избор. Това беше единственият начин да продължа.