Част 4
Историята на Хана
Време е да разкажа неща, на които не бях станала пряк свидетел. Грейс и нейните тревоги трябваше да отстъпят назад и Хана да излезе на преден план. Защото, още щом я видях, разбрах, че нещо се е случило по време на отсъствието ми. Хана беше променена. По-искряща. По-тайнствена. Някак по-уверена.
Постепенно научавах събитията на номер седемнайсет, както между другото и много от тях, случили се през последната година. Естествено имах своите подозрения, но нито бях видяла, нито бях чула каквото и да било. Само Хана знаеше какво точно е станало, а тя открай време не бе склонна към откровения. Не беше в неин стил. Предпочиташе тайнствеността. След ужасните събития през 1924 година двете бяхме затворени в „Ривъртън“ и тя стана по-разговорлива. А аз бях добър слушател. Поне така казваше.
Станало в понеделника след смъртта на мама. Бях заминала за Сафрън Грийн, Теди и Дебора били на работа, а Емелин излязла на обяд с приятели. Сама в дневната, Хана имала намерение да пише писма. Кутията с принадлежностите й обаче лежала на канапето. Не можела да събере сили да се залови с дългия списък с имена на съпруги на клиентите на Теди и сега, загледана през прозореца, се мъчела да отгатне какъв е животът на минувачите. Потънала в играта си и дори не забелязала, че той е застанал пред входа на дома им. Не чула и звънеца. Разбрала за посетителя едва когато Бойл почукал на вратата.
— Един джентълмен иска да ви види, госпожо — съобщил икономът.
— Какъв е този джентълмен, Бойл? — попитала тя, без да откъсва очи от малко момиченце, което, отскубнало се от ръката на бавачката си, се бе затичало към покритата със скреж трева на парка. Кога за последен път бе тичала? С такава скорост, че да чувства как вятър брули лицето й, как сърцето тупти в гърдите й до пръсване?
— Казва, че иска да предаде нещо, което било ваша собственост.
Защо всичко й се струвало толкова досадно?
— Не може ли да го остави на теб, Бойл?
— Отказва, госпожо. Трябвало да го връчи лично.
— Наистина не си спомням нещо да ми липсва. — Хана откъснала неохотно очи от момиченцето навън и обърнала гръб на прозореца. — Май ще е по-добре да го поканиш.
Господин Бойл се поколебал. Очевидно му се искало да добави нещо.
— Има ли още нещо, Бойл? — попитала Хана.
— Не, госпожо. Само че този джентълмен… Не ми прилича много на джентълмен.
— Какво имаш предвид?
— Не ми се вижда достатъчно благоприличен.
— Да не би да е забравил да се облече?
— Не, госпожо, облечен е както трябва.
— Може би говори неприлични думи?
— Напротив, говори съвсем възпитано.
— И не е французин, нисък и с мустаци?
— Не, не, госпожо.
— Тогава защо смяташ, че не е благоприличен?
— Не мога да определя, госпожо — сбърчил чело Бойл. — Такова усещане имам.
Хана си придала вид, че размишлява над усещанията на Бойл, но трябвало да признае, че любопитството й било разпалено.
— Щом твърди, че в него има нещо, което ми принадлежи, най-добре да си го прибера. Ако забележа и най-незначителна проява на неблагоприличие, ще ти позвъня.
— Да, госпожо — тържествено казал икономът. Поклонил се и напуснал стаята.
Хана пригладила роклята си с длани. Много скоро вратата отново се отворила и пред нея застанал Роби Хънтър.
В първия момент не го познала. Бяха се видели за кратко преди близо десет години. Тогава в „Ривъртън“ той бе още момче. С гладка чиста кожа, големи кафяви очи и деликатни обноски. И много тих. Едно от нещата, които най-много я вбесяваха, бе способността му да се контролира: начинът, по който се бе появил в живота им без предупреждение, я бе накарал да каже неща, които не трябваше, бе успял да убеди брат й да ги напусне.
Мъжът, който стоял сега пред нея, бил висок, в черен костюм и бяла риза. Съвсем обичайно облекло, но той го носел по начин, различен от този на Теди и другите й познати. Лицето му било слабо — с хлътнали бузи и сенки под тъмните очи. Тя усетила липсата на благоприличие, за която говорел Бойл, но също като него не можела да го формулира.
— Добро утро! — поздравила Хана.
Той не свалял очи от нея и сякаш прониквал в самата й същност. И преди я бяха заглеждали мъже, но нещо в упоритостта на очите му я накарало да се изчерви.
— Все същата сте — рекъл мъжът, за когото реакцията й не останала скрита.