Едва тогава го познала. По гласа.
— Господин Хънтър? — недоверчиво попитала тя. Отново го огледала. Същите тъмни очи, същата тъмна коса. В ъгълчетата на чувствените устни потрепвала насмешка. Как не го бе забелязала преди години. Стегнала се и си наложила да се успокои. — Много мило да се отбиете. — Още щом го произнесла, съжалила за баналната фраза и й се поискало да не я е изричала.
Той се усмихнал. Иронично според нея.
— Няма ли да седнете? — посочила тя креслото на Теди и Роби се отпуснал в него небрежно. Заприличал на ученик, подчиняващ се на обичайна наредба, на която ме си струва да възразяваш. За пореден път Хана се почувствала твърде обикновена.
Той все така не откъсвал очи от лицето й.
Хана пооправила косата си с пръстите на двете си ръце, за да се увери, че всички фиби са на място, и притиснала краищата на косите си към шията.
— Има ли нещо не наред, господин Хънтър?
— Не. През всичките тези години носех в съзнанието си определен образ за вас. Не сте се променили.
— Променила съм се, уверявам ви — колкото се може по-небрежно заявила тя. — Бях на петнайсет, когато се видяхме за последен път.
— Толкова млада?
Ето отново познатата дързост. Тя не се съдържала в думите. Въпросът бил съвсем тривиален, но в интонацията му се долавял някакъв недоизказан смисъл.
— Ще позвъня за чай — заявила тя и тутакси съжалила. Сега той щял да остане.
Изправила се и натиснала копчето на звънеца и докато чакала появата на Бойл, пристъпила до камината, правейки се, че оправя наредените там предмети. Всъщност искала да се овладее.
— Господин Хънтър ще пие чай с мен — съобщила тя, когато икономът застанал на вратата.
Господин Бойл изгледал госта подозрително.
— Приятел е на брат ми — пояснила Хана. — От фронта.
— Разбирам. Да, госпожо. Ще поръчам на госпожа Тибит да приготви чай за двама.
Колко почтително се държал той. И тази почтителност я карала да се чувства обикновена.
Роби се огледал. Мебелите в стил „арт деко“, които Елзи де Улф избрала (последната мода), а Хана бе приела на драго сърце. Минал към осмоъгълното огледало над камината, та чак до златистокафявите завеси на ромбове.
— Модерно, нали? — попитала Хана в очакване на иронична забележка. — Така и не разбрах дали ми харесва, но ми се струва, че тъкмо в това е модерното.
Роби сякаш не я чувал.
— Дейвид често говореше за вас — рекъл той. — Имам чувството, че добре ви познавам. И вас, и Емелин, и „Ривъртън“.
При споменаването на брат й Хана се отпуснала на ръба на канапето. Била се научила да не мисли за него, да не отваря кутията със скъпи спомени. А ето че сега пред нея седял човек, с когото вероятно можела да разговаря за Дейвид.
— Разкажете ми за него, господин Хънтър. — Тя стиснала устни. — Той дали… Дали ми прости?
— Да ви прости ли?
— Държах се отвратително в онази последна зима, преди да замине. Бяхме свикнали Дейвид да е само за нас. И просто се заинатих. През цялото време се държах грубо, защото се дразнех от присъствието ви.
— Не забелязах — свил той рамене.
Хана се усмихнала, потънала в спомена.
— Значи усилията ми са отишли напразно.
Вратата се отворила и Бойл се появил на прага с подноса със следобедния чай. Оставил го на масата до Хана и отстъпил.
— Господин Хънтър — обадила се Хана, забелязала, че икономът не бърза да си тръгне. — Бойл спомена, че носите нещо, което искате да ми предадете.
— Така е — отвърнал Роби и бръкнал в джоба ма дрехата си. Хана кимнала на иконома, че всичко е под контрол и е свободен. Щом вратата се затворила, Роби извадил парче плат. Било старо и прокъсано, тук-там дори висели конци. През ума на Хана минала мисълта, че една ли точно това й принадлежи. Когато се вгледала, разбрала, че става дума за парче панделка, някога бяла, но с времето добила почти кафяв цвят. Той развил плата и й подал загърнатото в него.
Нещо я стиснало за гърлото. Роби държал миниатюрната книжка.
Протегнала ръка и взела малкия предмет от парцалчето. Обърнала книжката няколко пъти и погледът й спрял на заглавието, което чудесно познавала: „Пътуване през Рубикон“.
Вълна от спомени я заляла: как се гонят из поляните на „Ривъртън“, опиянени от тръпката на приключенията, как шепнат тайни в сенчестата детска стая.
— Дадох я на Дейвид, за късмет.
Той кимнал.
— Защо сте я взели? — погледна го тя в очите.