— Не съм.
— Дейвид никога не би ви я дал просто така.
— Аз съм само пратеник. Искаше да ви я предам. Последното, което каза, бе: „Върни я на Нефертити.“
Хана не смеела да погледне госта си. Нейното име. Нейното тайно име. Пръстите й обгърнали книжката. Мислено спуснала преградата пред спомените за времето, когато била смела, необуздана и пълна с надежди.
— Да говорим за нещо друго — промълвила тя най-сетне.
Роби кимнал и прибрал панделката обратно в джоба си.
— За какво си говорят хората, когато се срещат отново след години?
— Питат се какво са правили — рекла Хана и прибрала книжката в малкото си писалище, — къде ги е запратил животът.
— И така, какво правихте през цялото това време, Хана? Добре виждам къде ви е запратил животът.
Хана се изправила, наляла чай и му подала една от чашите. Чинийката леко потрепервала между пръстите й.
— Омъжих се. Съпругът ми се казва Тиодор Лъкстън, може и да сте чували за него. Двамата с баща му са банкери. Работят в Сити.
Роби следял всяко нейно движение, но с нищо не показал, че името му е познато.
— Живея в Лондон, както вече знаете — опитала се да се усмихне тя. — Прекрасен град, не мислите ли? Пълен с интересни хора… — Гласът й заглъхнал. Роби я разсейвал. Наблюдавал я с онази съсредоточеност, с която навремето бе наблюдавал картината на Пикасо в библиотеката. — Мисля, че трябва да спрете, господин Хънтър. Не ми е възможно да…
— Права сте — меко заявил той. — Променили сте се. Лицето ви е станало тъжно.
Поискало й се да му отговори нещо, да го увери, че греши. Тъгата дошла от спомена за брат й. Ала имало нещо в гласа му, което я спряло. Нещо, което я накарало да се почувства прозрачна, несигурна и уязвима. Сякаш той я познавал по-добре от самата нея. Това не й харесало, но усетила, че няма смисъл да спори.
— И така, господин Хънтър — изправила се тя сковано. — Благодарна съм, че дойдохте. Че ме открихте, за да ми върнете книжката.
Роби я последвал.
— Бях дал обещание.
— Ще позвъня на Бойл да ви изпрати.
— Не го безпокойте. Запомних пътя.
Той отворил вратата и в този миг вътре влетяла Емелин — истински вихър от розова коприна и късо подстригана коса. Лицето й греело от младост и от щастие, че се намира в град, където й е добре и е популярни. Стоварила се на канапето и кръстосала крака. Изведнъж Хана се почувствала стара и някак повехнала. Като акварел, оставен погрешка на дъжда — с размити цветове.
— Пфу! Капнах — рекла Емелин. — Предполагам, не е останал чай.
В този момент вдигнала очи и забелязала Роби.
— Спомняш си господин Хънтър, нали, Емелин? — попитала Хана.
В първия миг момичето погледнало озадачено, навело се напред и подпряло брадичка на дланта си. Ококорила широко очи и се взряла в лицето на мъжа.
— Приятелят на Дейвид от „Ривъртън“ — допълнила Хана.
— Роби Хънтър — лицето на Емелин се разтегнало бавно в усмивка. — Тя възторжено отпуснала ръце в скута си. — Разбира се. Доколкото си спомням, дължите ми една рокля. Дано този път се въздържите да ми разкъсате дрехата.
По настояване на Емелин Роби останал и за вечеря. Недопустимо било, според нея, да го оставят да си тръгне, след като току-що е дошъл. И така още същата вечер Роби се озовал на масата с Дебора, Теди, Емелин и Хана в трапезарията на номер седемнайсет.
Хана седяла от едната страна на масата, срещу нея били Дебора и Емелин, начело бил Теди, а срещу него — Роби. Странна комбинация, помислила си Хана: Роби — млад бохем, а Теди, след четири години работа при баща си, постепенно се превръщал в истинска карикатура на влиянието и благоденствието. Все още бил хубав мъж. Забелязала какви погледи му хвърлят някои от по-младите съпруги на колегите му, но напразно. Лицето му се било закръглило, а в косата се виждали и първите сребърни нишки. Страните му вече придобили червендалестия цвят на човек, който не пропуска хранене.
— С какво си печелите хляба, господин Хънтър? — попитал Теди и се облегнал назад в стола си. — Съпругата ми спомена, че не сте в света на бизнеса. — На него и през ум не му минавало, че може да има друго поприще.
— Писател съм — отговорил Роби.
— Така ли? Публикувате материалите си в „Таймс“, предполагам?
— Писал съм и за тях, освен всичко друго. В момента работя за себе си. — Той се усмихнал. — Наивно си въобразявах, че ще е по-лесно да угодя на себе си.