— Късмет е наистина да имаш достатъчно време да се занимаваш със собствените си интереси — небрежно отбелязала Дебора. — Не мога да си представя как бих живяла, ако не тичам напред-назад. — Тя се впуснала в пространен монолог за това какво представлява организацията на едно модно ревю, усмихвайки се някак хищно на Роби.
Тази жена флиртува, изненадала се Хана от прозрението си. Погледнала отново Роби. Наистина бил хубав, по един малко отпуснат, чувствен начин. Пълна противоположност на Дебора.
— Пишете книги, така ли?
— Поезия.
Теди вдигнал драматично вежди.
— Скучно е да спреш и да ръждясваш, наместо да искриш от употреба.
Хана примигнала от неправилния цитат на Тенисън.
Роби срещнал погледа й и се усмихнал.
— Сякаш само да дишаш, е достатъчно.
— Винаги съм харесвал Шекспир — продължил Теди. — Римите ви като неговите ли са?
— Боя се, че моите бледнеят в сравнение с неговите — отговорил Роби. — Въпреки това упорствам. По-добре да се погубиш в действие, отколкото да вехнеш в отчаяние.
— Съгласен съм.
Докато наблюдавала госта им, Хана изведнъж прозряла кой всъщност е той.
— Вие сте Р. С. Хънтър.
— Кой? — не разбрал Теди и започнал да мести поглед от Хана към Роби, сетне и към Дебора, но тя вдигнала безпомощно рамене.
— Р. С. Хънтър — повторила Хана и очите й шарели по лицето му за потвърждение. Не се сдържала и се усмихнала. — Имам ваша стихосбирка.
— Първата или втората?
— „Развитие и разпад“ — уточнила Хана. Не знаела, че има и друга.
— Сега си спомням — обадила се Дебора. — Видях рецензия във вестника. И получихте някаква награда.
— „Развитие“ е втората. — Роби не свалял очи от Хана.
— Бих искала да прочета и първата. Кажете ми заглавието, господин Хънтър. Ще си я купя.
— Ще ви дам моя екземпляр — рекъл Роби. — Четох я вече. И да ви кажа честно, авторът е доста досаден.
Дебора изкривила устни, но в очите й просветнал познат блясък. Вече претеглила Роби и мислено правела списък на хората, пред които на някое от своите соарета ще се похвали, че го познава. От начина, по който присвивала устните си, станало ясно, че го оценява доста високо. Хана изпитала внезапното желание да демонстрира, че той е нейно завоевание.
— „Развитие и разпад“ — обадил се Теди и намигнал на Роби. — Нали не сте социалист, господин Хънтър?
— Не, сър — усмихнал се в отговор младежът. — Не притежавам собственост, която да искам да раздам, нито желание да придобивам такава.
Теди се разсмял от все сърце.
— Стига, господин Хънтър — намесила се Дебора, — дано не се забавлявате за наша сметка.
— Забавлявам се, но не за ваша сметка, надявам се.
По хитрата усмивка, озарила лицето на Дебора, Хана разбрала, че ще последва някаква клопка.
— Едно птиченце ми каза, че не сте така безразличен към материалните блага, както искате да ни убедите.
Хана хвърлила поглед към Емелин, която прикривала усмивката си с длани. Лесно било да се досети кое е птиченцето на Дебора.
— За какво говориш, Деб? — попитал брат й. — Хайде, казвай.
— Нашият гост само ни дразни — отговорила тя и извисила победоносно глас. — Той изобщо не е господин Хънтър, а лорд Хънтър.
— А! — вдигнал вежди Теди. — Какво значи това?
Роби въртял между пръстите си столчето на чашата за вино пред него.
— Така е, баща ми е лорд Хънтър, но не използвам титлата.
Теди изгледал подозрително Роби над чинията си с ростбиф. Да се откажеш от титла бе нещо, което той не разбираше. Двамата с баща му дълго и упорито бяха преследвали Лойд Джордж, за да получат титла.
— Сигурен ли сте, че не сте социалист?
— Стига сме говорили за политика — намесила се и Емелин. — Разбира се, че не е социалист. Роби е един от нас, а и не сме го поканили, за да го отегчаваме. — Тя подпряла брадичка на дланта си, загледала се в госта и попитала: — Кажете, Роби, къде сте пътували?
— В последно време ли? В Испания.
Испания, повторила мислено Хана. Прекрасно!
— Доста примитивно — отбелязала Дебора и се засмяла. — Какво правихте там?
— Изпълнявах обещание, дадено много отдавна.
— В Мадрид, нали?
— Останах там за малко, на път за Сеговия.
— Видяхте ли нещо интересно? — сбърчил чело Теди.
— Бях в „Алкасар“.
Хана усетила как настръхва.