— О, мръсната стара крепост? — ухилила се широко Дебора. — Трудно мога да си представя по-противно място.
— Не сте права — възразил Роби. — Беше изумително. Магическо. Все едно влизаш в друг свят.
— Разкажете ни.
Роби се замислил, сякаш търсел подходящите думи.
— На моменти имах чувството, че надничам в миналото. Когато настъпеше нощта и останех съвсем сам, почти чувах шепота на мъртвите. Древни тайни се носеха около мен.
— Звучи ми вампирско — отбелязала Дебора.
— Защо си тръгнахте? — не се сдържала Хана.
— Наистина — присъединил се Теди, — какво ви накара да се върнете в Лондон?
Роби потърсил погледа на Хана. Усмихнал се и се извърнал към Теди.
— Провидението, предполагам.
— Да изминете толкова много път — продължавала да флиртува Дебора. — Трябва да има нещо циганско в кръвта ви.
Роби се усмихнал, без да отговори.
— Или пък нашият гостенин има гузна съвест — не спирала сестрата на Теди и като се навела напред, снишила глас: — Права ли съм, господин Хънтър? Бягате ли от нещо?
— Единствено от самия себе си, госпожице Лъкстън — гласял отговорът.
— Ще се укротите, когато годините напреднат — решил да се включи отново Теди. — И на мен преди време ми беше влязла подобна муха. Исках да видя света, да събирам произведения на изкуството и различни преживявания. — Той прокарал длани по покривката от двете страни на чинията си. По жеста му Хана се досетила, че се кани да прочете лекция. — С течение на времето един мъж започва да трупа отговорности. И по някакъв начин уляга. Различията, които, докато си млад, предизвикват тръпка, започват да те дразнят. Да вземем Париж например. Толкова обичах да ходя там, а сега ми се струва западнал. Никакво уважение към традицията. Да не говорим за това как са започнали да се обличат жените.
— Горкичкият — засмяла се Дебора. — Липсва ти усет към шика.
— Знам колко харесваш французите и тъканите там — отговорил брат й. — За вас, неомъжените жени, това е голямо забавление. Но моята съпруга никога няма да носи такива дрипи.
Хана не смеела да вдигне очи към Роби. Побутвала известно време храната в чинията си, докато накрая оставила вилицата.
— Пътешествията действително отварят очите на човека към различни култури — отбелязал Роби. — Попаднах на племе в Далечния изток, в което мъжете издълбават с нож лицата на жените си.
— Нима? — зяпнала Емелин.
— И защо, за бога, ще го правят? — въртял Теди едно жилаво парче месо в устата си.
— Жените там се смятат за обект на удоволствие. Съпрузите им считат за свое висше право да ги украсяват както сметнат за добре.
— Варвари — поклатил глава Теди и дал знак на Бойл да долее чашата му. — После се чудят защо се налага да ги цивилизоваме.
Хана не видяла Роби седмици след това. Решила, че е забравил обещанието да й даде книгата си. Типично за него, помислила си тя. Да изпроси покана за вечеря, да даде празни обещания и после да изчезне, без да ги спази. Не била обидена, а просто разочарована от факта, че се е поддала на изкушението. Решила да не мисли повече за него.
Но когато две седмици по-късно видяла на витрината на малка книжарница на „Друри Лейн“ екземпляр от първата му стихосбирка, влязла и я купила. Харесвала стиховете му много преди той да се окаже човек на празните обещания.
Точно тогава дошла вестта за смъртта на баща им и мислите за Роби Хънтър отстъпили място на скръбта по внезапната смърт на па.
Хана имала чувството, че някой е отрязал котвата й и сега е оставена на произвола на теченията, които нито познавала, нито можела да им се довери. На пръв поглед това било абсурдно, защото не се била виждала с баща си от много време. Той отказвал да се срещне с нея от деня на сватбата й и тя така и не намерила думи, с които да го убеди да се видят. Но докато бил жив, се чувствала свързана с него, като с нещо голямо и стабилно. Сега това й било отнето. Сякаш я бе изоставил. Често се караха, но това бе част от особената им връзка и тя знаеше, че па има слабост към нея. И ето че сега, без дума да обели, той си бе отишъл завинаги. Започнала да сънува тъмна вода, пробити лодки, безмилостни вълни. През деня продължавала да мисли за виденията на смъртта, които я измъчвали нощем насън.
Надявала се, след като Емелин дойде да живее постоянно при тях на номер седемнайсет, да й олекне. Решили Хана да бъде нещо като попечител на сестра си. Добре било да я държат под око, казал Теди след неудачната връзка с кинорежисьора. Колкото повече мислела за това, толкова повече Хана нямала търпение Емелин да се нанесе при тях. Така щяла да има поне един съюзник в тази къща. Някой, който да я разбира. Щели да си бъбрят, да се смеят и да споделят тайни, както правеха като деца.