— Няма как да не го съжалиш — обадил се Теди. — Все едно какво мислиш за него. Да умре по този начин по време на лов, и то човек, свикнал с живота в провинцията!
— Съвсем между нас казано — обадил се Саймиън, след като се изкашлял, — изглежда, не е било нещастен случай. — Последвало многозначително мълчание. Чул се шепот, който Хана не разбрала.
— Самоубийство? — ахнал Теди.
Лъжи, помислила си Хана. Ужасни лъжи.
— Така изглежда — продължил Саймиън. — Лорд Гифорд спомена, че един от прислужниците, онзи възрастният, Хамилтън, го намерил. Цялата прислуга прави всичко възможно, за да прикрие подробностите. И преди съм ти казвал, че английската прислуга държи първенство по дискретност. Естествено лорд Гифорд ги предупредил, че неговата задача е да запази репутацията на семейството, ето защо е важно фактите да го подкрепят.
Хана чула как стъкло се удря в стъкло — наливали си шери.
— Какво още каза Гифорд? — попитал Теди. — Какво го кара да си мисли, че не е случайно?
— От известно време човекът не бил добре. Не всеки може да издържи подобно проваляне в бизнеса. Ставал все по-мрачен, не изпускал пушката от ръката си. Слугите се редували да вървят след него, когато излизал от къщи. — Чуло се драсване на кибрит и Хана доловила аромата на пура. — Излиза, че този така наречен инцидент бил очакван.
Двамата мъже замълчали. Хана затаила дъх да долови раздвижване от другата страна на вратата.
След като запазили полагаемото се за случая мълчание, Саймиън продължил с нов прилив на енергия:
— Все пак лорд Гифорд направи каквото можа — никой няма да разбере истината за случилото се. А и нека видим добрата страна. — Чула проскърцване на кожа, той очевидно се намествал по-добре на креслото. — Дали не е време да се пробваш отново в политиката? Бизнесът върви по-добре от всякога, вече си спечели репутацията на сериозен мъж сред консерваторите. Защо не се опиташ да се кандидатираш за Парламента от Сафрън?
— Имаш предвид да се преместим в „Ривъртън“?
— Имението вече е твое, а хората в провинцията обичат господарят им да е при тях.
— Татко — възкликнал възторжено Теди. — Ти си гений! Веднага ще се обадя на лорд Гифорд. Искам да разбера дали е готов да каже добра дума за мен пред останалите. Не е много късно, нали?
— Никога не е късно, когато става дума за бизнес — отбелязал Саймиън — или за политика.
Хана се оттеглила. Чула достатъчно.
Така и не успяла да говори с Теди същата вечер. Емелин се прибрала относително рано — към два през нощта. Хана била още будна, когато чула как сестра й се препъва в нещо в преддверието. Наместила се в леглото и стиснала очи. Опитала се да не мисли за това, което Саймиън казал за па и за това как починал. За отчаянието и нещастието му. За самотата му. Решила да не мисли и за писмото, което отдавна пишела, за да потърси сдобряване с него, и което така и не довършила.
Сама в стаята си, заслушана в доволното похъркване на Теди в съседната стая и приглушените звуци на града, тя се отпуснала в прегръдките на съня, където отново потънала в сънища за черни води, изоставени кораби и самотен вой на корабни сирени, носещ се към безлюден бряг.
Роби се появил отново. Без да дава обяснение за дългото си отсъствие, просто се настанил в креслото на Теди, все едно не било минало толкова време от последното му посещение, и подал на Хана първата си стихосбирка. Тя тъкмо се канела да признае, че вече има екземпляр от нея, когато той бръкнал в джоба си и извадил още една книга. Малка, със зелена корица.
— За вас е — казал той.
Сърцето на Хана спряло за миг, когато прочела заглавието. „Одисей“ от Джеймс Джойс. Книгата била забранена.
— Как успяхте да я…
— Един приятел в Париж я намери.
Хана прокарала пръсти по думата „Одисей“. Знаела, че в книгата се говори за двама съпрузи и за умиращата им физическа връзка. Имала представа от един откъс, който Теди й беше прочел, поместен в неговия вестник. Според него бил пълен боклук и тя кимнала тогава в знак на съгласие. Истината е, че историята й се видяла странно трогателна. Представила си само за миг какво би казал Теди, ако бе признала какво мисли в действителност. Щял да реши, че е болна и най-добре да отиде да се прегледа. И може би щял да е прав.
Искрено развълнувана, че ще успее да прочете тази книга, Хана се запитала защо Роби й бе донесъл точно нея. Дали имал предвид, че тя е от жените, за които подобна тема е подходяща? Или, по-лошо — искал да се пошегува с нея? Дали не я смятал за свръхморална? Тъкмо щяла да го попита, когато най-неочаквано той промълвил: