Успяла, за свое удобство, да не изпитва ревност от факта, че сега той прекарвал толкова много време с Емелин. Какво значение имало, в крайна сметка? Сестра й разполагала с огромен брой познати и Роби просто бил един от тях.
Една сутрин, когато двамата с Теди седели на масата за закуска, той й подал вестника.
— Я виж какво пише тук за сестра ти!
Тя взела вестника и видяла малка снимка. Роби и Емелин пред изхода на нощен клуб предишната вечер. Трябвало да признае, че Емелин изглеждала много добре. С вирната брадичка, тя се смеела и влачела Роби за ръка. Засенчено, неговото лице не се виждало така ясно. Бил се извърнал в критичния момент.
Теди взел страниците и прочел на глас:
„Почитаемата госпожица Е. Хартфорд, една от най-блестящите млади дами в обществото, е забелязана със странен субект. Твърди се, че този загадъчен мъж е поетът Р. С. Хънтър. Според наш източник, госпожица Хартфорд намекнала, че предстои евентуален годеж.“
Съпругът й оставил вестника и боднал вилица в пържените яйца пред него.
— Ама че тиха вода, нали? А аз си мислех, че не може да пази тайна. Всъщност можеше и да е по-зле — да налети на Хари Бентли например. — Той обра троха от яйцето, закачила се за края на мустаците му. — Все пак ще говориш с него, нали? Просто се увери, че нямат някакви тайни планове. Сега само скандал ми липсва.
Когато на следващия ден Роби дошъл да вземе Емелин, както обикновено Хана го приела в дневната. Поговорили си известно време и накрая тя не издържала и попитала:
— Искам да ви попитам нещо, господин Хънтър. — Изправила се и приближила до камината. — Има ли нещо, за което искате да говорим?
Той се облегнал и се усмихнал широко.
— Да, и вече го сторих.
— Нещо друго, господин Хънтър?
— Не мисля, че ви разбирам — някак колебливо продължил да се усмихва той.
— Не искате ли да ми зададете някакъв въпрос?
— Може, стига да ми подскажете какво очаквате да ви попитам.
Хана вдигнала вестника с тежка въздишка и му го подала.
Той прочел набързо текста под снимката и го върнал.
— Е, и?
— Господин Хънтър — с приглушен глас започнала Хана, защото не искала, ако някой от слугите е навън в коридора, да чуе. — Настойник съм на сестра си. Ако желаете да се сгодите за нея, ще трябва да си направите труда да обсъдите намеренията си първо с мен.
Роби се усмихнал, но забелязал, че на нея не й е до смях, и побързал да скрие усмивката си.
— Ще го имам предвид, госпожо Лъкстън.
— И така, господин Хънтър? — примигнала объркана Хана.
— Какво, госпожо Лъкстън?
— Ще ме питате ли нещо?
— Не. Нямам никакви намерения да се женя за Емелин. Поне засега. А и в бъдеще. Но благодаря, че попитахте.
— А Емелин знае ли това?
— Не виждам причина да мисли друго.
— Сестра ми е романтична натура — пояснила Хана. — Лесно се привързва.
— В такъв случай ще се наложи да се отвърже.
На Хана й домъчняло за сестра й, но изпитала и нещо друго, заради което искрено се презряла. Изпитала облекчение.
— Какво има? — попитал Роби. Бил непосредствено до нея. Кога успял да се приближи?
— Тревожа се за Емелин — отговорила Хана и отстъпила една крачка. Краката й се опрели в канапето. — Храни илюзии за вашите чувства, без те да са налице.
— Какво мога да направя? — попитал Роби. — Вече й обясних.
— В такъв случай е добре да не се виждате вече с нея — тихо заключила Хана. — Кажете й, че не ви е забавно на тези събирания. Убедена съм, че няма ви е трудно да се откажете от тях. Сам споменахте преди време, че нямате тема на разговор с нейните приятели. И ако наистина не изпитвате нищо към Емелин, бъдете честен с нея. Прекъснете тези срещи. Има опасност да пострада, а аз не искам да го допусна.
Роби я изгледал. Вдигнал ръка и съвсем леко оправил кичур коса, който се бе отделил от фризурата й. Тя не смеела да помръдне, загубила представа за света наоколо. Виждала единствено него — тъмните очи, топлината, излъчваща се от кожата му, меките устни.
— Бих го направил — промълвил той. — Незабавно. — Вече бил съвсем близо до нея. Горещият му дъх я докосвал, топлел шията й. — Но как тогава ще мога да ви виждам?