След това всичко се промени. Нямаше как да е иначе. Нещо, само загатнато до този момент, вече бе изречено в прав текст. Мракът, в който Хана живееше досега, започна да се разсейва. Тя започваше да се влюбва в Роби. В началото дори не си даваше сметка за това. Не се беше влюбвала преди и нямаше с какво да го сравни. Беше изпитвала привличане, онзи необясним стремеж към някой мъж, какъвто бе случаят с Теди. Но имаше разлика между това да ти е приятно да бъдеш с някого и това да си безнадеждно влюбен.
Случайните срещи, когато той идваше да вземе Емелин и които бе чакала с нетърпение, вече не й бяха достатъчни. Мечтаеше да се вижда с него някъде другаде, насаме, така че да поговорят свободно. Там, където няма постоянна опасност някой да влезе и да ги прекъсне.
Такава възможност се откри една вечер в началото на 1923 година. Теди беше в Америка по работа, Дебора — на някакво парти извън града, а Емелин, заедно с приятели, имаше покана за рецитал на Роби. Хана взе решение.
Вечеря сама в трапезарията, изпи кафето си в стаята за закуска и накрая се оттегли в спалнята си. Отидох да й помогна да се приготви за лягане и я заварих в банята, приседнала на ръба на елегантната вана с крачета във формата на птичи крак. Беше само по комбинезон, едно от онези луксозни неща, които Теди й носеше от континента. Държеше в ръка нещо черно.
— Ще си вземете ли вана, госпожо? — попитах аз. Не беше нещо обичайно, но пък и не беше чак такова голямо изключение да се изкъпе преди лягане.
— Не — отговори Хана.
— Да донеса ли нощницата?
— Не — повтори тя. — Няма да си лягам, Грейс. Излизам.
Стъписах се.
— Госпожо?
— Ще изляза и имам нужда от помощта ти.
Не искала някой от другите слуги да разберат, заяви делово тя, защото били шпиони, а не бивало Теди и Дебора да научат, нито пък Емелин, че не си е била вкъщи цялата вечер.
Разтревожих се, че иска да излезе сама през нощта, при това да го скрие от Теди. Питах се къде ли е решила да отиде и дали ще ми каже. Въпреки всичките си тайни страхове, съгласих се да помогна. Естествено, щях да го направя, след като ме моли.
Никоя от нас не продума, докато й подавах роклята, която тя вече бе избрала. Бледосиня рокля с ресни, които едва покриваха голите й колене. Седнала пред огледалото, докато прибера с фиби косата й плътно около главата, тя въртеше между пръстите си плата на роклята или медальона си, като не спираше да хапе устни. Когато бях готова, подаде ми перука — черна, лъскава и къса. Емелин я беше купила за маскен бал, на който бе поканена преди няколко месеца. Това бе поредната изненада, защото Хана нямаше обичай да носи перука. Все пак я закрепих на главата й и отстъпих, за да я огледам. Беше неузнаваема. Приличаше ми на Луиз Брукс.
Посегна към шишето с парфюм — друг подарък от Теди, донесен от Париж преди година — „Шанел 5“, но се отказа. Огледа се. Едва тогава забелязах бележката на тоалетката: „Четенето на Роби. «Стрей Кат», Сохо, събота, 10 часа вечерта“. Хана грабна хартийката, натъпка я в ръчната си чанта и щракна закопчалката. Погледите ни се срещнаха в огледалото. Тя нищо не каза, а и нямаше нужда. Как не се сетих? За кого друг можеше да е цялата тази суетня? Цялото това нетърпение.
Тръгнах напред, за да се уверя, че няма прислужници по пътя към изхода. След това съобщих на господин Бойл, че съм забелязала петно на стъклото на външната врата. Нищо такова не бях видяла, но исках да съм сигурна, че докато отваря и после затваря вратата, няма да привлече нечие внимание. Качих се по стълбите и дадох знак на Хана, която чакаше на завоя, че пътят е чист. Отворих външната врата и тя се измъкна навън. Усмихна ми се, докато се разминавахме.
— Бъдете внимателна, госпожо — помолих аз, за да заглуша тревогата си.
— Благодаря ти, Грейс. За всичко.
След миг изчезна в мрака — тихо, стиснала обувките си в ръка, за да не вдига шум.
На улицата Хана спряла такси и дала на шофьора адреса на клуба, в който щяло да се проведе литературното четене. От вълнение не можела да диша. Наложило се да потропа с крак по пода на таксито, за да увери сама себе си, че не сънува.
Лесно открила мястото, където щял да се проведе рециталът — в дневника си Емелин прибирала всички листовки, реклами и покани. Очевидно клубът бил известен, защото шофьорът не поискал повече обяснения. „Стрей Кат“ се оказал един от най-известните клубове в Сохо, сборен пункт на хора на изкуството, търговци на опиати, крупни бизнесмени и известни младежи от аристокрацията — отегчени лентяи, жадуващи да се отърсят от оковите на произхода си.