— Аз пък не искам да ходя на училище — включи се и Емелин в разговора. — А и никак не ми се иска да съм момче. Няма да има рокли, ще трябва нося скучни шапки и да говоря по цял ден за спорт и политика.
— На мен пък ми се говори за политика — обади се Хана. В увлечението си тя тръсна глава и внимателно подредените букли и билидъфи се разместиха. — И бих започнала с това да накарам Хърбърт Аскуит да даде право на жените да гласуват.
— Може да станеш първият министър-председател на Великобритания — драматург.
— Точно така — кимна Хана.
— Аз пък си мислех, че искаш да станеш археолог като Гертруд Бел — обади се Емелин.
— Политик и археолог. Мога да бъда и двете. Двайсети век сме вече. — Тя смръщи загрижено чело. — Да можеше само татко да ми разреши да получа прилично образование!
— Знаеш го какво обича да казва за образованието на момичетата — напомни й Дейвид.
— Плъзгава плоскост за всички, които са склонни да се борят за правата на жените — със заучена интонация издекламира Емелин. — Освен това според него госпожица Принс ни учи на всичко необходимо.
— Какво друго да каже? Надява се да станем отегчителни съпруги на още по-отегчителни мъже, да говорим поносим френски, да свирим поносимо на пиано и да губим елегантно на бридж. Така няма да създаваме проблеми на никого.
— Никой не обичал жена, която мисли твърде много — допълни Емелин.
— Също като онази канадка — завъртя драматично очи Дейвид, — която с приказките си за политика го накара да се махне от златните мини и да си дойде у дома. Тази жена ни навлече големи неприятности.
— Не искам всеки да ме харесва — обади се отново Хана и вирна упорито брадичка. — Няма да имам добро мнение за себе си, ако всеки ме харесва.
— Ами значи можеш да се гордееш със себе си — успокои я Дейвид. — Бъди сигурна, че по-голямата част от приятелите ни не те харесват.
Тя смръщи лице, но чертите й много скоро се разтегнаха от усмивката, която озари лицето й въпреки желанието й.
— Нямам намерение да повторя днес някой от противните й уроци. Омръзна ми да рецитирам „Дамата от Шалот“, докато тя си бърше носа.
— Плаче за загубената си любов — въздъхна прочувствено Емелин.
Хана само завъртя очи.
— Истина е — настояваше Емелин. — Чух баба да го казва на лейди Клем. Преди да дойде у нас, госпожица Принс е била сгодена.
— Вероятно се е осъзнала в последния момент — подхвърли Хана.
— Той се оженил за сестра й — уточни Емелин.
Тази информация накара Хана да замълчи, макар и за кратко.
— Трябвало е да го съди за нарушаване на обещание за брак.
— И лейди Клем каза същото и дори по-лошо, но според баба госпожица Принс не искала да му създава неприятности.
— Значи е глупачка — отсече Хана. — Без него ще й е по-добре.
— Колко си романтична — саркастично подхвърли Дейвид. — Нещастната жена е безнадеждно влюбена в мъж, когото никога няма да има, а ти се свиди да рецитираш от време на време по някое тъжно стихотворение. Жестокост, твоето име е Хана.
— Не съм жестока, а практична. Чувствата те карат да се забравиш и да правиш глупости.
Дейвид се усмихна с хитрата усмивка на по-големия брат, който знае, че с времето нещата ще се променят.
— Така си е — настояваше Хана упорито, — госпожица Принс по-добре да престане с всичко това и да започне да пълни главата си, а и нашите глави, с интересни неща. Като например строежа на пирамидите, изчезналия град Атлантида, приключенията на викингите…
Емелин се прозя, а Дейвид вдигна ръце в знак, че се предава.
— Все едно — въздъхна Хана и взе отново листовете си. — Само губим време. Да започнем от момента, в който Мириам се разболява от проказа.
— Това го правихме вече сто пъти — възрази Емелин. — Не може ли да правим нещо друго?
— Какво например?
— Ами не знам — сви тя рамене. Местеше поглед от Хана към Дейвид. — Какво ще кажете за Играта?
По онова време си беше игра, а не Играта. Беше съвсем обикновена. Емелин вероятно имаше предвид играта с кестени, с камъчета или на топчета — това бяха единствените игри, които знаех. Трябваше да мине известно време, докато започна да възприемам играта им с главно „И“. Много по-късно научих, че тя е свързана с тайни, с измислени приключения и фантазии. Но в онази сива, мъглива сутрин, когато капките дъжд трополяха по стъклата на прозореца в детската стая, нямах представа за какво става дума.