После се спускали надолу по стълбите.
Много често лежали, полюшвани от вълните на реката. Разказвали за живота си. Говорели, като повечето влюбени, за поезия, за музика и за местата, които Роби бил обиколил и които тя мечтаела да види.
Един зимен следобед слънцето наближавало вече хоризонта, когато се качили по тесните стълби до палубата и влезли в кабинката при руля. Над реката се стелела мъгла, която ги изолирала от света. Някъде в далечината нещо горяло. От мястото си усещали миризмата на дим и виждали надигащите се пламъци.
— Вероятно е някой шлеп — отбелязал Роби. Едва произнесъл думите и отекнала силна експлозия. Дъжд от искри избухнал във въздуха.
Хана съзерцавала в захлас как златистите светлини потъват в мъглата и постепенно я разнасят.
— Едновременно страшно и много красиво — промълвила тя. Помислила си, че гледката й напомня картина на Търнър.
Сякаш прочел мислите й, Роби допълнил:
— Уислър е живял на Темза. Обичал е да рисува движещата се мъгла, играта на светлината. И Моне е прекарал тук известно време.
— Може да се каже, че си в избрана компания — усмихнала се Хана.
— Приятелят, от когото купих „Дълси“, също беше художник.
— Наистина? Как се казва? Познавам ли картините му?
— Името й е Мари Сьора.
Сърцето на Хана трепнало от завист към тази непозната жена, живяла на своята лодка, пробила като художник и познавала Роби, докато тя, Хана, нямаше такава възможност.
— Ти обичаше ли я? — попитала тя и замряла в очакване на отговора му.
— Бях много привързан към нея, но уви — бе погълната изцяло от своята приятелка Жоржет. — Забелязал изражението на Хана, той избухнал във весел смях. — Париж е съвсем друг свят.
— Мечтая да отида отново там — въздъхнала Хана.
— И това ще стане — уловил дланта й Роби. — Един ден ще отидем.
Зимата отстъпи пред пролетта. Хана и Роби постепенно започнали да си играят на семейство. Един ден тя му приготвила чай и той се забавлявал да наблюдава тревогата й, че листенцата не искат да потънат на дъното на съда.
— Мисля, че ако живеем заедно, ще свикна с някои неща. Много ми харесва например да пека.
Роби само повдигнал вежди, защото вече бил опитал едно недоразумение, което тя нарекла „сладкиш“.
— Ти ще седиш до прозореца и по цял ден ще пишеш красиви стихове, които после ще ми четеш. Ще се храним със стриди и ябълки и ще пием вино.
— През зимата ще ходим в Испания, където е топло — предложил Роби.
— О, да! — възкликнала Хана. — Искам да стана тореадор. Тореадор с маска. Най-великият в цяла Испания.
Тя оставила чашата с белезникава течност, по чиято повърхност плували листенцата, на тясната полица над леглото.
— Хората има да се чудят коя съм.
— Но то ще бъде нашата тайна — отбелязал Роби.
— Именно, ще го пазим в тайна.
Един дъждовен ден през април двамата лежали свити един до друг, заслушани в тихото плискане на водата в корпуса. Хана следяла движението на стрелките на часовника отсреща и правела сметка колко време й трябва, за да се приготви и да стигне навреме у дома. Най-сетне за нейно неудоволствие малката стрелка стигнала определената цифра и тя седнала в леглото. Дръпнала чорапите си, метнати встрани, и започнала да се обува.
Роби прокарал ръка по голия й гръб.
— Не си тръгвай — рекъл той.
С втория чорап се справила по-лесно.
— Остани.
Вече изправена, тя промушила глава в комбинезона си.
— Знаеш, че ако можех, бих останала завинаги.
— В нашия таен свят.
— Точно така. — Хана коленичила на леглото и помилвала лицето му. — В нашия собствен свят. Таен свят. Обичам тайните. — От гърдите й се откъснала въздишка. От известно време мислите й често отивали в тази посока. Не била много сигурна, че е готова да го сподели с Роби.
— Когато бяхме деца, имахме една игра.
— Знам — обадил се Роби. — Дейвид ми е разказвал за Играта.
— Така ли?
Роби кимнал.
— Но Играта е тайна — механично изтърсила Хана. — Защо ти е разказал за нея?
— Сега и ти беше готова да ми разкажеш.
— Така е, но е различно. Ние с теб… Друго е.
— Добре, разкажи ми за Играта — прекъснал я той. — Все едно нищо не знам.
— Само че наистина е време да тръгвам — погледнала тя часовника.
— Разкажи ми набързо.