След миг тя се изтегнала на леглото. Проследила как стисва молива и малките кръгове и извивки на буквите започвали да се редят по белия лист. От време на време ръката спирала, отпускала се на масата и след миг отново се вдигала, за да зачеркне написаното. Роби метнал бележника и молива настрани и започнал да разтрива очи с другата си ръка.
Хана мълчала. Познавала това състояние. Не се случвало за първи път. Роби се чувствал потиснат от невъзможността да открие подходящата дума. И което било по-лошо — бил изплашен. Не й го казал в прав текст, но тя го знаела. Била го наблюдавала, а и бе чела за това състояние — в библиотеката, във вестниците и списанията пишели по този въпрос. Състояние, което лекарите наричали „окопна болест“. Характеризира се с нарастваща неуслужливост на паметта, с все по-честото явяване на травмиращи картини.
Така копнеела да му помогне да забрави. На всичко била готова, за да го спаси от ужаса, че всеки миг може да загуби разсъдъка си. Роби открил лицето си и посегнал отново към молива и бележника. Започнал да пише и пак спрял. Задраскал написаното.
Тя се извъртяла с лице към прозореца и се загледала в минувачите.
Отново настъпила зима. Роби извадил малка печка и я опрял в стената на кухничката. Седели на пода, вперили очи в пламъците. Било им топло, изпитото вино ги правело и сънливи.
Хана отпила от чашата си.
— Защо не искаш да говориш за войната? — попитала.
Мъжът до нея мълчал и само запалил цигара.
Тя четяла Фройд в момента и била убедена, че ако успее да накара Роби да заговори, може би ще му помогне да се излекува.
— Да не би защото си убил някого там? — престрашила се най-сетне да го попита.
Роби изгледал профила й, дръпнал дълбоко от цигарата, издухал дима и поклатил глава. Миг по-късно се засмял, но някак тъжно. Погалил нежно лицето й.
— Така ли е? — прошепнала Хана, без да смее да го погледне.
Той продължавал да мълчи.
— Кого сънуваш в онзи твой кошмар? — решила да опита тя друг път.
— Знаеш отговора — въздъхнал той и свалил ръка от лицето й. — Само ти си в сънищата ми.
— Дано не е така. Не ми се стори много приятен сън.
— По-добре не питай. — За пореден път той дръпнал от цигарата.
— Става дума за окопна болест, нали? Четох за нея.
Очите му срещнали нейните.
— Окопна болест, значи. Отдавна се питам кой измисли тази глупост. Вероятно някой, който иска да обясни нещо необяснимо на богатите дами у дома.
— Имаш предвид богатите дами като мен? — Засегнала се. Не искала да слуша измислени теории. Изправила се, нахлузила подплатата на роклята си през главата и започнала да обува чорапите.
Роби въздъхнал тежко. Тя знаела, че не му е приятно да се разделят по този начин.
— Чела си Дарвин, нали?
— Чарлз Дарвин? Разбира се. Но какво общо има той тук?
— Адаптацията. Оцеляването е въпрос на успешна адаптация. Някои от нас успяват по-добре от другите.
— Адаптация, но към какво?
— Към войната. Да не загубиш здравия си разум. Да свикнеш с новите правила на играта.
Хана се замислила. Далеч по-голям плавателен съд минал покрай тях и разлюлял шлепа.
— Жив съм — продължавал Роби, а светлините на огъня играели по лицето му, — докато има други, които не оцеляха. Много, много други.
Най-сетне разбрала.
— Радвам се, че си жив — промълвила тя, макар дълбоко в сърцето си да била объркана. Усетила, че пръстите му докосват китката й, и тя неволно я дръпнала.
— Точно затова никой не говори за войната — продължил Роби. — Защото заговори ли, ще се разбере колко чудовищна е в действителност. Както и всички, които са били на фронта — чудовища, които се смесват с обикновените хора, сякаш продължават да принадлежат към тях. А не безумци, завърнали се от убийствена касапница.
— Не говори така — остро го прекъснала Хана. — Ти не си убиец.
— Напротив.
— Различно е. По време на война е различно. Самозащита. Отбраняваш някакви други хора.
— И въпреки това — куршум в главата на човек отсреща.