Това била внезапна страстна целувка, от която направо й се завил свят и която заглушила напълно коварния глас на лошото предчувствие.
В един влажен и студен следобед през декември двамата седели в кабината при руля. Шлепът бил акостиран до моста „Батърси“, където плачещите върби свеждали клони към Темза.
Хана поела дълбоко въздух. От известно време чакала подходящ момент да му каже.
— Няма да мога да идвам следващите две седмици. Теди има гости от Америка и се очаква от мен да играя ролята на добра съпруга — да ги водя насам-натам, да ги забавлявам.
— Дразня се, като си мисля за тези неща — рекъл Роби. — Особено когато му се умилкваш.
— Не се умилквам. Теди веднага щеше да разбере какво става, ако се държах по този начин.
— Знаеш какво имам предвид.
Разбира се, че знаела.
— На мен също ми е крайно неприятно. Готова съм на всичко, само да не се наложи да се разделим.
— На всичко ли?
— Почти. — Вятърът запратил шепа дъждовни капки в стъклото и тя трепнала. — Опитай се да си уредиш среща с Емелин по някое време следващата седмица, за да ми дадеш знак кога и къде ще се видим след Нова година.
Роби се пресегнал да затвори прозореца.
— Искам да прекратя срещите с Емелин.
— Не — изплашила се Хана. — Не го прави поне засега. — Как ще се виждаме? Как ще знам къде мога да те намеря?
— Няма да е проблем, ако живееш при мен. Тогава няма да се налага да се търсим, да се страхуваме, че може да се загубим.
— Знам, така е — уловила тя ръката му. — Но дотогава… Как можа да си помислиш да скъсаш с Емелин?
Той продължил да дърпа прозореца, но проклетата рамка не искала да помръдне.
— Права си — съгласил се Роби. — Твърде много се е привързала.
— Остави този прозорец. Целият си във вода.
Най-сетне рамката се поместила и се затворила с трясък. Роби се отпуснал назад. Мокър бил от главата до краката.
— Прекалено привързана е.
— Емелин е импулсивна — отбелязала Хана и извадила кърпа от шкафа зад нея, за да попие водата от лицето му. — В природата й е. Но защо? Какво те накара да го кажеш?
Роби тръснал нетърпеливо глава.
— Има ли нещо?
— Нищо няма. Права си. Най-вероятно е без значение.
— Знам, че е така — категорична била Хана. В този момент тя наистина го вярвала. Но щяла да го каже, дори да не била така убедена. Такава е любовта: настойчива, уверена, убедителна. Успява да потисне всички тревожни нашепвания.
Дъждът се засилил.
— Измръзнал си. — Хана преметнала кърпата през раменете му. Сетне коленичила и започнала да разтрива голите му ръце. — Ще се простудиш. — И продължила, избягвайки да срещне погледа му: — Теди държи да се пренесем в „Ривъртън“.
— Кога?
— През март. Иска да ремонтира сградата и да построи нова лятна къща. Говори за това вече няколко седмици — с безизразен глас продължила тя. — Иска да се представи за благородник от провинцията.
— Защо не си ми казала досега?
— Не исках дори да мисля за такава възможност — безпомощно отговорила тя. — Все се надявах, че е временно настроение. — Прегърнала го внезапно и се притиснала в него. — Трябва да поддържаш добри отношения с Емелин. Не мога да те поканя там, но тя може. Има право да кани приятели за края на седмицата, да организира събирания.
Той кимнал, но продължавал да избягва погледа й.
— Моля те — промълвила Хана. — Заради мен. Искам да съм сигурна, че ще идваш.
— И ще станем една от двойките в провинцията?
— Да.
— Ще играем театъра на стотици двойки преди нас? Ще се промъкваме нощем, ще се правим, че почти не се познаваме денем?
— Да — тихо потвърдила Хана.
— Това не е нашата игра.
— Знам.
— Не е достатъчно.
— Така е.
— Добре — въздъхнал той. — Но само заради теб.
Хиляда деветстотин двайсет и трета постепенно изтече и настъпи 1924 година. Една вечер, когато Теди заминал по работа, а Дебора и Емелин били навън с различни компании, Хана и Роби решили да се срещнат. Шлепът бил спрян в част на Лондон, която Хана не познавала. Гледала през прозореца, докато таксито криволичело по тесните улички на Ийст Енд. Нощта настъпвала и малко от улицата можело да се види — сивкави сгради, теглени от кон каруци с окачени запалени фенери, червенобузи деца с вълнени пуловери, които още играели на улицата и сочели таксито. Изведнъж в дъното на улицата, по която се движели, се появили цветни светлини, празнуващи хора и музика.