Хана се навела напред и попитала шофьора:
— Какво правят тези хора?
— Празнуват новата година — отвърнал той с акцент на кореняк лондончанин. — Тия не са с всичкия си! Посред зима сме, нали?
Докато колата се промъквала бавно към реката, Хана следяла с любопитство какво става отвън. Между сградите на опънати въжета висели запалени лампи. Група мъже свирели на цигулки под акомпанимента на акордеон и около тях се била събрала доста голяма тълпа. Всички пляскали и се смеели. Деца се промушвали между краката на възрастните, влачели серпентини или надували свирки. Около високи варели, върху които се печали кестени, стояли хора и пиели бира. Шофьорът натискал непрестанно клаксона и подал глава навън, подвиквайки да се отдръпнат.
— Побъркани! — мърморел той, когато най-сетне успели да се измъкнат от множеството и завили по следващата тъмна улица. — Съвсем са полудели!
Хана имала усещането, че е минала през приказна страна. Най-сетне колата спряла край пристана и тя изтичала навън от колата към Роби, който вече я чакал.
Дълго го увещавала да отидат при празнуващите. Толкова малко излизали заедно и ето възможност да се повеселят. Никой тук не ги познавал. Било напълно безопасно. Най-сетне той се предал.
Тя го повела по памет към мястото, почти убедена, че няма да го открие. Или че празнуващите ще са изчезнали като с магическа пръчка. Не след дълго обаче чули бясната музика на цигулките, свирките на децата и разбрали, че са наблизо.
Зад ъгъла ги чакала сцена, която напомняла приказка. Студеният вятър носел аромат на печени кестени, пот и греяно вино. По прозорците висели хора, които подвиквали на тези долу благопожелания за новата година. Хана гледала с широко отворени очи и стискала ръката на Роби. Сочела му различни хора и предмети, смеела се възторжено на танцуващите върху импровизирана платформа.
Постепенно се слели с тълпата и си намерили място за сядане на една дъска, подпряна в двата края на дървени щайги. Едра жена с червени бузи и буйна къдрава коса, качена на стол до цигуларите, пеела и удряла дайре в плътното си бедро. Хората я аплодирали и свиркали.
Хана била изумена. За пръв път присъствала на такова буйно веселие. Била ходила естествено на много празненства, но в сравнение с това тук те й се виждали противно нагласени. Досадно скучни. Пляскала с ръце, смеела се, стискала пръстите на Роби.
— Чудесни са — възкликвала тя и не можела да откъсне очи от двойките. Мъже и жени, различни по ръст и фигура, хванати за ръце се въртели и тропали с крака, размахвали ръце. — Прекрасни са, нали?
Музиката увличала. Все по-бърза и по-силна, минавала през порите, вливала се в кръвта й. Кожата й настръхвала. Ритъмът я завладял и проникнал дълбоко в нея.
— Жаден съм — прошепнал в ухото й Роби. — Да вървим да намерим нещо за пиене.
Силният шум пречел да го чуе ясно и поклатила отрицателно глава.
— Не, не. Ти върви, ще те чакам тук — завладяна от атмосферата отговорила тя.
— Не ми се ще да те оставям сама.
— Няма нищо. — Усетила как пръстите му стисват ръката й и в следващия миг него вече го нямало. Дори не се обърнала да види в каква посока се отправя, толкова много държала да попие всичко, което ставало пред погледа й.
Много след това се питаше дали в гласа му е имало нещо необичайно в този миг. Дали е можела да забележи, че шумът, бързите движения, множеството го дразнят и е усетил, че се задушава?
Скоро след като Роби тръгнал, някой заел неговото място. Тя погледнала крадешком. До нея седял нисък здравеняк с рижи бакенбарди и кафява филцова шапка.
Доловил погледа й, човекът се навел, за да го чуе и посочил с палец дансинга.
— Да се завъртим, а?
Дъхтящ на тютюн, той не откъсвал от нея бледосините си очи.
— О… — усмихнала се Хана любезно. — Благодаря. Но не съм сама. — Погледнала през рамо и потърсила Роби и тълпата. Сторило й се, че го вижда край един от варелите на отсрещната страна на улицата, където не било така добре осветено. — Всеки момент ще се върне.
— Хайде де… — наклонил леко глава мъжът. — Само за малко. Да се постоплим.
Хана отново извърнала лице назад. Този път не успяла да види Роби. Да беше казал поне къде отива и колко време ще се забави.
— Е? — не се отказвал мъжът.
Музиката ехтяла. Всичко тук й напомняло един случай в Париж по време на медения й месец. Тя прехапала устни. Добре де, само малко ще потанцува. Какво толкова? Какво е животът, ако не използваш удалата ти се възможност?