— Да вървим — рекла тя и уловила ръката на съседа си с малко напрегната усмивка. — Само че не знам дали ще се справя.
Непознатият се ухилил широко и я повел към центъра на дансинга.
Краката й сякаш сами се раздвижили. Уловена в здравата му прегръдка, тя неусетно следвала ритъма. Въртели се, подскачали заедно с другите. Цигулките свирели, обувките потропвали, ръцете пляскали. Мъжът пъхнал ръката си под нейната и долепили лакът до лакът, те се завъртели. Хана се засмяла от все сърце. Никога не била изпитвала подобно чувство на свобода. Извърнала лице към нощното небе и усетила как студеният въздух целува пламналите й клепачи, сгорещените страни. Отворила очи и се огледала за Роби. Копнеела да танцува с него. Да бъде в неговите прегръдки. Сторило й се, че хората станали много повече — истинско море. Увлечена във вихреното въртене, мярвала единствено очи, устни, дочувала отделни думи.
— Аз… — останала без дъх промълвила тя и допряла длан до шията си. — Трябва да спра вече — и потупала рамото на мъжа. — Приятелят ми ще ме търси. — Мъжът обаче продължавал да се върти и тя извикала в ухото му:
— Стига толкова. Благодаря ви.
Движението им не спирало и тя си помислила, че той никога няма да я пусне. Най-неочаквано видяла, че са до импровизираната пейка, от която били станали. Местата им били заети от други хора. От Роби все така нямало и следа.
— Къде е този твой приятел? — попитал партньорът й в танца. Бил загубил шапката си на дансинга и прокарал ръка през гъстата рижа коса.
— Сега ще дойде — отвърнала Хана и трескаво търсела познатото лице сред толкова непознати. Още й се виел свят. — Всеки момент.
— Не бива да сядаш обаче. Ще се простудиш — отбелязал мъжът.
— Прав сте. Благодаря, ще чакам тук.
— Хайде, ела да ми правиш компания.
— Не — категорична била тя този път. — Достатъчно ми беше.
Човекът отпуснал пръсти, свил небрежно рамене и понечил да си тръгне.
В този миг изневиделица призрачна сянка излетяла от мрака и се хвърлила върху тях.
Роби.
Удар на лакът в рамото й и тя политнала.
Крясък. Негов ли бил? На непознатия? Или неин?
Хана се опряла в човешката стена зад нея.
Оркестърът продължавал да свири. Тропотът с крака и пляскането на ръце не спирали.
Преди да се надигне от мястото, където била паднала, тя видяла как, надвесен над мъжа, Роби удря отново и отново. И пак, и пак.
Обзела я паника. Цялата пламнала. Изплашила се до смърт.
— Роби! — извикала тя. — Спри!
Запробивала си път през сгъстилото се множество.
Музиката спряла и хората стегнали кръга около двамата мъже на земята. Най-сетне Хана успяла да стигне до тях и се вкопчила в ризата на Роби.
— Роби!
С мощно движение той я отхвърлил от себе си. За част от секундата погледите им се срещнали, но неговият бил празен. Изобщо не я виждал.
Юмрукът на другия мъж се стоварил върху лицето на Роби. Сега той бил отгоре.
Лицата и на двамата вече били окървавени.
— Не! — крещяла Хана. — Пусни го! Моля те, пусни го! Няма ли кой да помогне? — хълцала тя.
Нямала спомен как приключило всичко, не научила и името на притеклия се на помощ. Той откопчил рижавия от Роби, след което завлякъл окървавения й любим до близката стена. Някой донесъл чаша вода, после уиски. Казали й да си прибира човека и да го сложи да спи.
Който й да е бил притеклият се на помощ, той очевидно не за първи път виждал подобни сцени. Засмял се, добавяйки, че нямало да е петък вечер, или събота (все едно кой ден), ако не стане сбиване. Подхвърлил също, че Червенокосия Уиклиф не е лошо момче, но имал тежък жребий по време на войната. И оттогава е такъв. Изчакал Роби да се съвземе, привдигнал го и ги изпратил надолу по улицата — Роби се подпирал на рамото на Хана.
Почти никой не им обърнал внимание, докато напускали мястото на празника.
Вече в шлепа, Хана измила лицето му от кръвта. Сложила го да седне на ниско столче и коленичила пред него да избърше лицето му. Откакто напуснали уличното тържество, той почти не бил продумал, а и тя нямала желание да пита. Какво му било станало, защо се нахвърлил върху човека, къде бил до този момент? Предполагала, че и той си задава същите въпроси, и била права.
— Какво можеше да стане само! — промълвил най-сетне той. — Какво можеше да стане!