— Баща ми направи най-доброто, на което бе способен. — Хана силно се изчерви.
Дебора повдигна вежди.
— Така ли наричаш съсипването на един бизнес?
— Причината татко да изгуби бизнеса си бе войната. Просто нямаше късмет.
— Разбира се — рече Дебора, — ужасно нещо са войните. Хиляди нещастни хора. В това число и баща ти, много свестен човек. Толкова бе решен да не се предава, че тотално провали бизнеса си. Той беше мечтател, а не реалист като теб. — Тя леко се изсмя, застана зад Хана и ме избута настрани. Облегна се на рамото на Хана и се вгледа в отражението й в огледалото. — Не е тайна, че той беше против този брак. Известно ли ти е, че една вечер дойде да говори с баща ми? О, да. Каза му, че знаел какво си е наумил и да забрави, че ти някога ще се съгласиш. — Тя се изправи и в усмивката й проблесна тих триумф. Хана извърна поглед. — Но ти се съгласи, понеже си умно момиче. Разби сърцето на баща си, но и двамата знаехте, че нямаше почти никакъв друг избор. Къде щеше да си сега, ако не беше се омъжила за брат ми? — Тя замлъкна и повдигна оскубаните си вежди. — С този твой поет ли?
Стоях пред гардероба, неспособна да прекося стаята до вратата, и ми се щеше да съм някъде другаде. Видях, че червенината на Хана бе преминала. Тялото й се бе стегнало като на човек, който се готви да посрещне удар, без да знае откъде ще дойде.
— Ами сестра ти? — продължаваше Дебора. — Малката Емелин?
— Емелин няма нищо общо — отвърна Хана и гласът й потрепна.
— Обзалагам се, че е така — рече Дебора. — Къде щеше да е тя, ако не беше моето семейство? Малко сираче, чийто баща изгубва семейното богатство и си тегли куршума. И чиято сестра се среща тайно с един от нейните приятели. Щеше да е още по-лошо, ако онези гадни филмчета видеха бял свят!
Хана изпъна гръб.
— О, да — продължи Дебора, — знам всичко за тях. Нали не си мислиш, че брат ми има тайни от мен? — Тя се усмихна и ноздрите й се разшириха. — Теди знае как да постъпва. Ние сме истинско семейство!
— Какво искаш, Дебора?
Зълва й леко се усмихна.
— Да разбереш колко много ще изгубим всички ние дори от повей на скандал и защо на това трябва да се сложи край.
— А ако не се сложи?
Дебора въздъхна и взе чантичката на Хана от края на леглото.
— Ако не престанеш да се виждаш с него доброволно, ще се погрижа да нямаш повече тази възможност. — Тя затвори чантичката и я подаде на Хана. — Мъже с артистична нагласа като него, при това пострадали от войната, изчезват непрекъснато, горкичките. Хората дори не забелязват. — Пооправи роклята си и се запъти към вратата. — Или ти ще се отървеш от него, или аз ще го направя.
И така, „Суийт Дълси“ вече не беше безопасно място. Разбира се, Роби нямаше и представа за случилото се, докато Хана не ме изпрати с писмо с обяснение, посочвайки и мястото, където можеха да се срещнат за последен път.
Той се изненада, когато видя мен вместо Хана, и никак не му стана приятно. Внимателно взе писмото, огледа се, за да се увери, че съм сама, и едва тогава започна да чете. Косата му бе разчорлена, лицето му — покрито с набола брада. Бузите му бяха хлътнали, както и кожата около гладките устни, които леко помръдваха, докато произнасяха думите от писмото на Хана. От него се носеше миризмата на човек, който отдавна не се беше къпал.
Никога не бях виждала мъж в такъв натурален вид и не знаех накъде да гледам. Затова се извърнах към реката зад него. Щом свърши писмото, погледите ни се срещнаха и видях колко мрачни бяха очите му и колко отчаяни. Премигнах, извърнах поглед и си тръгнах веднага щом той заяви, че ще отиде на уреченото място.
Срещнаха се за последен път същата зима в Египетската зала на Британския музей. Беше дъждовна мартенска сутрин на 1924 година. Преструвах се, че чета представяне на Хауард Картър, докато Хана и Роби седнаха на срещуположните краища на една пейка пред експозицията на Тутанкамон. За целия останал свят имаха вид на непознати, обединени единствено от общ интерес към египтологията.
След няколко дни по молба на Хана помагах на Емелин да събере багажа си за преместването й в къщата на Фани. Докато живееше на номер седемнайсет, Емелин се разпростираше в две стаи и естествено нямаше как да се приготви навреме без помощ. Аз събирах зимните аксесоари на Емелин и меките играчки, подарък от ухажорите й, когато Хана дойде да провери докъде сме стигнали.