Скрита зад креслото, събирах с четката разпръснатите окапали листа на цветята и се мъчех да си представя какво е усещането, ако имаш братя и сестри. Винаги съм мечтала за това. Веднъж дори го споделих с мама и я попитах дали не бих могла да имам сестра. Или някой, с когото да си поклюкарствам, да заговорнича, да си шепна или да си помечтая. Помня, че майка ми се засмя, но с много горчивина и отговори, че за нищо на света няма да направи отново тази грешка.
Все се чудех какво ли е да принадлежиш на някаква група, да си член на племе например и да застанеш пред света с вече готови съюзници? Замислена прокарвах четката за прах по креслото пред мен и изведнъж осъзнах, че нещо под четката се движи. Одеялото, метнато отгоре, се вдигна и нечий старчески глас се обади:
— Хана? Какво става?
Оказа се, че там, сред възглавниците, седи прастара жена, която изобщо не бях видяла до този момент. Веднага се сетих, че това вероятно е „нани“ Браун — дойката. Чувала бях да говорят за нея с приглушен и пълен с уважение глас. Знаех, че е била бавачка на лорд Ашбъри и се смята за нещо като семейна институция, почти толкова, колкото и самата къща.
Вцепенена, стоях с вдигната четка, а три чифта яркосини очи не се отделяха от мен.
— Какво става, Хана? — повтори старицата.
— Нищо, нани Браун — съвзе се най-сетне Хана. — Репетираме тук. Ще говорим по-тихо.
— Внимавайте за Рейвърли, не го разигравайте твърде.
— Няма, нани — успокои я Хана. Гласът й прозвуча неочаквано дружелюбно, като се има предвид колко яростен бе преди малко. — Ще се стараем да пазим тишина. — Тя излезе напред и загърна грижливо дребната фигурка на жената. — Хайде, нани, миличка, почини си.
— Ще си затворя очите само за малко — сънливо отговори старицата. Клепачите й потрепнаха за миг и почти веднага след това дишането й стана равномерно и дълбоко.
Притиснах четката до гърдите си в очакване някое от децата да продума. И тримата ме гледаха с все така широко ококорени очи. В следващия миг си представих как ме завличат при Нанси или, още по-лошо, при господин Хамилтън, за да обясня защо съм се опитала да обърша прахта от заспалата нани. Представих си, естествено, и сърдитото лице на майка ми, когато ме връщат обратно у дома без никакви препоръки…
Нищо такова не се случи — нито се намръщиха, нито се развикаха, нито някой ме укори. Като по даден знак избухнаха в див неудържим смях и след минута вече се търкаляха един върху друг.
Продължавах да стоя неподвижно и да ги наблюдавам още по-разтревожена от преди, тъй като нищо не разбирах. Усетих само как брадичката ми се разтреперва, сякаш всеки миг ще се разплача.
Най-сетне по-голямото момиче се овладя и докато изтриваше потеклите от смях сълзи, рече:
— Аз съм Хана. Виждала ли съм те преди?
Приклекнах в лек реверанс и едва чуто промълвих:
— Не, милейди. Аз съм Грейс.
— Тя не е лейди — изкикоти се Емелин. — Тя е госпожица.
Отново направих реверанс и като се стараех да не поглеждам към лицето на Хана, казах само:
— Казвам се Грейс, госпожице.
— Лицето ти ми е познато — продължаваше Хана. — Сигурна ли си, че не беше тук и по Великден?
— Да, госпожице. Току-що бях започнала работа.
— Не ми се виждаш достатъчно голяма, за да бъдеш прислужница — обади се Емелин.
— На четиринайсет съм, госпожице.
— Ха! — възкликна Хана. — И аз. Емелин е на десет, а Дейвид — той е направо стар. На шестнайсет е.
— Винаги ли бършеш прахта от спящите, Грейс? — обади се Дейвид.
При тези думи Емелин отново избухна в смях.
— О, не, сър. Само този път.
— Жалко! — въздъхна младежът. — Би било удобно. Така няма да има нужда да се къпе.
Лицето ми пламна от изненада. До този момент не бях срещала истински джентълмен. Поне не такъв, който е приблизително на моя възраст или в чието присъствие сърцето ми да забие, все едно ще изхвръкне, заради това, че спокойно говори за къпане. Вече съм възрастна жена и въпреки това, когато си мисля сега за Дейвид, в мен потрепват чувства, сходни с тогавашните. Значи не съм умряла още.
— Не му обръщай внимание — обади се Хана. — Той се мисли за бунтовник.
— Да, госпожице.
Тя ме изгледа въпросително и сякаш се канеше да каже още нещо. В този миг обаче всички чухме забързани стъпки по стълбите, сетне по коридора отвън. Тап, тап, тап…
Емелин изтича до вратата и надникна през ключалката.