Затворих вратата след себе си и останах сама. Притиснах длан до устните си, затворих очи и почувствах как раменете ми треперят, а в гърлото ми нещо напира.
Тялото ми, изглежда, изгуби равновесие и се свлякох на пода. Първо рамото ми сякаш проникна в стената. Жадувах да изчезна там, в пода, във въздуха.
Но останах да лежа неподвижна. Имам бегли спомени, че Теди и Дебора ме откриха в тъмния коридор на път за стаите си. Повикаха господин Бойл, за да ме преместят. Нищо не почувствах, нито срам, нито дълг. Какво значение имаше? Какво значение имаше всичко вече?
Изведнъж някъде на долния етаж нещо се строши, падаха чинии и прибори.
Затаих дъх. Очите ми се отвориха. Настоящето ме връхлетя и ме изпълни отново.
Разбира се, че имаше значение. Хана има значение. Сега повече от всякога тя имаше нужда от мен, тъй като се завръщаше в „Ривъртън“ без Роби.
Издишах на пресекулки. Изправих рамене и преглътнах. Наложих си да успокоя свитото си гърло.
Никаква полза нямаше да има от мен, ако се оставех на самосъжалението. Така се разсейвах от задълженията си.
Отблъснах се от стената, пригладих полата и оправих маншетите си. Изтрих сълзите.
Бях лична камериерка, а не някаква незначителна слугиня в домакинството. На мен разчитаха. Не можех да си позволя такива пристъпи на неблагоразумие.
Отново въздъхнах. Дълбоко. Съсредоточено. Кимнах си мислено и тръгнах с големи крачки надолу по коридора.
Докато изкачвах стълбите до моята стая, насилих се да затворя ужасяващата врата в ума си, през която за част от секундата бях надзърнала и видях съпруга, дома и децата, които можеше да имам.
Отново в „Ривъртън“
Урсула дойде, както беше обещала. Пътуваме по лъкатушещия път към селцето Сафрън Грийн. Всеки момент ще се появят табели, които ни поздравяват с добре дошли в „Ривъртън“. Поглеждам лицето на Урсула, тя ми се усмихва от мястото си на волана и отново насочва вниманието си към пътя. Отхвърлила е всякакви лоши предчувствия за това доколко е разумна нашата екскурзия. Силвия не беше доволна, но се съгласи да не казва на главната сестра и да задържи Рут, ако е необходимо. Подозирам, че излъчвам зловонието на последната възможност. Твърде късно е да се тревожат дали ще ме съхранят за бъдещето.
Металните порти са отворени. Урсула насочва колата към автомобилната алея и поемаме към къщата. Тъмно е, а тунелът от дървета е някак странно застинал и мълчалив, какъвто винаги е бил в очакване да чуе нещо. След последния завой къщата изниква пред нас. Точно както толкова много пъти преди: през първия ден, в който едва четиринайсетгодишна, млада и неопитна се появих в „Ривъртън“, в деня на представлението, когато тичах на връщане от дома на мама, изпълнена с надежда, в онази вечер, когато Алфред ми предложи, в утрото през 1924 година, когато пристигнахме в „Ривъртън“ от Лондон. Днешният ден е своего рода завръщане у дома.
Сега след автомобилната алея и преди фонтана на Ерос и Психея има бетонен паркинг за коли. Урсула сваля стъклото на прозореца, докато наближаваме бариерата. Казва нещо на пазача и той ни маха да преминем. Поради очевидната ми слабост тя има специално позволение да ме остави, преди да търси място за паркиране. Минава през кръговото движение с битумна наместо чакълена настилка и спира колата до входа. До терасата има малка желязна пейка. Урсула ме води до нея, настанява ме и се връща на паркинга.
Седя и мисля за господин Хамилтън, чудейки се колко ли пъти е отварял външната врата, преди да го сполети инфарктът през 1934-та.
— Радвам се да те видя отново, млада Грейс!
Замижавам на светлината на воднистото слънце, или може би очите ми са влажни, и го виждам да стои на най-горното стъпало.
— Господин Хамилтън! — възкликвам. Разбира се, халюцинирам, но е някак грубо да пренебрегна стар приятел, въпреки че от шейсет години той е мъртъв.
— Чудехме се с госпожа Таунсенд кога ли ще те видим отново.
— Така ли? — Госпожа Таунсенд се бе споминала от инсулт в съня си скоро след него.
— О, да. Обичаме младите да се завръщат. Само двамата тук се чувстваме малко самотни. Няма семейство, на което да служим. Чуваме единствено удари с чук, трополене и стъпки от мръсни ботуши. — Той поклаща глава и вдига поглед към арката на входната веранда. — Много промени настъпиха. Само почакай да видиш какво направиха с моя кухненски килер. — Усмихва ми се, а дългият му нос лъщи. — Кажи ми, Грейс, как са нещата при теб? — мило пита той.