— Уморена съм, много съм уморена, господин Хамилтън.
— Знам, момичето ми, няма да е задълго.
— Как си? — Урсула се е приближила до мен и пъха талона за паркинг в чантичката си. — Уморена? — Сбръчква вежди загрижено. — Ще отида да потърся стол на колела. Инсталираха асансьори по време на ремонта.
Отговарям й, че сигурно така ще е най-добре, а после крадешком поглеждам към господин Хамилтън. Вече не е там.
В преддверието ни посреща весела жена, облечена като съпруга на земевладелец от 40-те години на 20-и век, и съобщава, че входната ни такса включва обиколка, която ще започне всеки момент. Преди да успеем да се възпротивим, се озоваваме в група с шест други посетители, няколко лондончани — туристи за един ден, ученик, който прави проучване на местната история, и семейство от четирима американци — майката, бащата и синът с маратонки и тениска с надпис: „Избягах от кулата!“, а дъщерята, тийнейджърка, висока, бледа и намусена, е цялата в черно. Ръководителката на обиколката, Берил, която час по час подръпва табелката с името си, сякаш за да удостовери този факт, е живяла в село Сафрън Грийн през целия си живот и ни уверява, че е готова да отговори на всякакви въпроси.
Обиколката започва на долния етаж, център на всяка английска провинциална къща, обяснява Берил с привична усмивка и смигва. С Урсула се качваме в асансьора, инсталиран на мястото на шкафа за връхни дрехи. Когато стигаме долу, групата е наобиколила кухненската маса на госпожа Таунсенд и се смее на списъка традиционни английски блюда от деветнайсети век, който Берил чете.
На пръв поглед стаята за прислугата изглежда такава, каквато е била винаги, и въпреки това е променена. Осъзнавам, че е от осветлението. То обаче не успява да стигне до най-далечните и шепнещи кътчета. Електричество, което дълго време нямахме в „Ривъртън“. Дори когато в средата на двайсетте години Теди нареди да се прокарат кабели навсякъде, резултатът не беше същият. Липсва ми полумракът, нужен, за да се поддържа ефектът от историческото минало. Сега за тези неща си има закони. Здравеопазване и безопасност. Обществена отговорност. Никой не желае да отиде на съд за това, че някой посетител случайно се е спънал в стъпало по зле осветеното стълбище.
— Последвайте ме — изчурулика Берил. — Ще минем през изхода за прислугата на задната тераса, но не се тревожете, няма да ви карам да обличате униформи.
Стоим насред ливадата над Розовата градина на лейди Ашбъри. Изненадващо е, че изглежда съвсем като преди, макар между различните нива да са изградени платформи. Сега разполагат с екип от работници на пълен работен ден, обяснява Берил, и те се грижат за градините, ливадите, фонтаните и всички останали сгради в имението. Лятната къща.
Лятната къща бе едно от първите неща, които Теди направи, когато „Ривъртън“ му бе поверен през 1923 година. Той казваше, че е престъпление такова красиво езеро, бижуто на имението, да не се използва. Предвиждаше вечерни партита с лодки през лятото. Веднага поръча плановете и когато дойдохме от Лондон през 1924-та, къщата беше почти готова. Единственото забавяне дойде поради задържане на пратката от италиански варовик на границата и пролетния дъжд.
В утрото, когато пристигнахме, валеше. Неумолим, просмукващ дъжд, започнал, докато преминавахме през най-отдалечените села на Есекс, и така и не престана. Блатата бяха пълни, горите — плувнали във вода и когато колите изпълзяваха по калната алея в „Ривъртън“, къщата не се виждаше. Не и в първия момент. Бе така обгърната от стелещата се мъгла, че сякаш изникна постепенно, като видение. Щом доближихме достатъчно, избърсах с длан запотеното стъкло и през мъглявината се взрях във витража на прозореца на детската стая. Завладя ме непреодолимото усещане, че някъде вътре в тази тъмна къща Грейс отпреди пет години подготвя трапезарията, облича Хана и Емелин и изслушва поредната мъдрост на Нанси. Тук и там, тогава и сега, едновременно, според капризната приумица на времето.
Първата кола спря и господин Хамилтън се материализира от предната веранда с черен чадър в ръка, за да помогне на Хана и Теди. Втората кола продължи до задния вход и спря. Вдигнах качулката на дъждобрана си, кимнах на шофьора и се затичах към входа за прислугата.
Може би дъждът бе виновен. Може би, ако денят беше ясен, ако небето искреше синьо и слънчевата светлина се бе усмихнала през прозорците, упадъкът на къщата нямаше да изглежда толкова шокиращ. Въпреки че господин Хамилтън и персоналът полагали максимални усилия — чистели по двайсет и четири часа в денонощието, — къщата беше в окаяно състояние. Трудно бе да се наваксат годините, в които господин Фредерик съзнателно пренебрегваше грижите за имота.