Берил ни повежда по Дългата пътека. Друсам се в инвалидната количка, но Урсула внимава. На втората ниска желязна портичка е закачена табела. Берил обяснява, че долната част на Южната градина е затворена поради ремонт в лятната къща, затова днес няма да можем да погледнем отблизо. Ще стигнем само до фонтана на Икар. Тя отваря портата и се изнизваме един след друг.
Празненството бе идея на Дебора. Освен това трябваше да се напомни на хората, че макар Теди и Хана да не са вече в Лондон, това не означава, че са се оттеглили от обществения живот. Според Теди предложението беше прекрасно. Основните ремонтни работи бяха към своя край и се предоставяше чудесна възможност да ги демонстрират. Хана изненадващо се примири. Нещо повече, включи се в организацията. Теди се зарадва, без да задава излишни въпроси. Непривикнала да планира с някого другиго, Дебора не бе толкова радостна.
— Едва ли ще искаш да се ангажираш с всички подробности — рече тя една сутрин по време на чая.
Хана се усмихна.
— Напротив. Имам толкова много идеи. Какво ще кажеш за китайски фенери?
Именно по настояване на Хана празненството се превърна от събиране в тесен кръг на малцина избрани в огромно екстравагантно събитие. Тя приготви списък на гостите и предложи да инсталират дансинг. Обясни на Теди, че някога среднощните забавления в „Ривъртън“ били едва ли не институция. Защо да не ги възродят?
Теди бе очарован. Отдавна мечтаеше да види съпругата и сестра си да работят заедно. Той предостави на Хана свобода на действията и тя я пое. Имаше си свои причини. Сега разбирам защо. Много по-лесно е да останеш незабелязан сред голяма, оживена тълпа, отколкото на малка сбирка.
Урсула бавно ме бута около фонтана на Икар. Почистен е. Сините плочки блестят и мраморът е лъскав дори там, където преди не беше, ала Икар и трите му русалки са все така неподвижни в сцената на спасяването във водата. Премигвам и двете призрачни фигури в бели фусти, излегнали се на ръба, изчезват.
— Аз съм владетел на света! — Малкото американче се е покатерило на главата на русалката с арфа и стои изправено с разперени ръце.
Навъсеното изражение по лицето на Берил отстъпва и тя си налага да се усмихне приятно.
— Слез оттам, момче. Фонтанът е построен, за да го разглеждаме, а не да се катерим по него. — Тя посочва малката пътечка към езерото. — Да отидем там. Не можем да минем отвъд преградата, но ще успеем да зърнем нашето прочуто езеро.
Детето скача от ръба на фонтана и се приземява досами нозете ми. Хвърля ми плахо насмешлив поглед и затичва напред. Родителите и сестра му го следват.
Пътеката е тясна за инвалидната количка, но аз трябва да го видя. Това е същата пътека, по която вървях онази нощ. Моля Урсула да ми помогне да ходя. Тя ме поглежда нерешително.
— Сигурна ли си?
Кимам.
Придружителката ми избутва количката до началото на пътеката и аз се облягам на ръката й, докато ме подвига. За миг сме неподвижни, докато Урсула установи равновесие, и после тръгваме бавно. Под обувките си усещам дребни камъчета, в полата ми се отъркват високите стебла на тревата, водни кончета кръжат и се гмуркат в топлия въздух.
Спираме се, тъй като американското семейство се връща назад към фонтана в индианска нишка. Те шумно изразяват съжаление за ремонтните работи.
— Всичко в Европа е оградено със скелета — отбелязва майката.
— Трябва да ни върнат част от парите за билетите — добавя бащата.
— Дойдох на тази обиколка само за да видя къде е умрял — казва дъщерята, обута в тежки черни боти.
Урсула сухо ми се усмихва и продължаваме напред. Докато се приближаваме, шумът от ударите на чукове се усилва. Най-накрая, след неколкократни спирания, стигаме до преградата, където свършва пътеката. През всичките тези години си е на същото място, където беше и преди.
Хващам се за нея и поглеждам към езерото. Ето го, надиплено от леки вълни в далечината. Лятната къща не се вижда, но ясно се чува шумът от ремонта. Това ми напомня за 1924 година, когато строителите бързаха, за да приключат за празненството. Напразно, както се оказа впоследствие. Варовикът бил задържан в Кале поради недоразумение, свързано с транспорта, и за голямо разочарование на Теди не пристигна навреме. Той се надяваше да инсталират новия му телескоп, за да могат гостите на празненството да слязат до езерото и да погледнат нощното небе. Хана беше тази, която му даваше увереност.