— Няма значение — рече тя. — По-добре е да изчакаме, докато го завършат. И после можеш да организираш друго специално празненство за наблюдение.
Забележете, че тя каза „ти“, а не „ние“. Беше престанала да се свързва с бъдещето на Теди.
— Предполагам — въздъхна той с глас на раздразнено момче.
— Може би е за добро — добави Хана и наклони главата си на една страна. — Всъщност не е зле да поставим прегради по пътеката до езерото. Така хората няма да се доближават прекалено, може да е опасно.
Теди се намръщи.
— Опасно ли?
— Познаваш строителите — отвърна Хана. — Като нищо ще оставят някоя друга част недовършена. Най-добре е да почакаш, докато имаш време да се заемеш с това както трябва.
О, да, любовта може да направи човека непочтен. Тя убеди Теди много лесно, разшири спектъра до юридическите искове и ужасната публичност. Теди нареди на господин Бойл да се погрижи за табелите и преградите край езерото. Щеше да организира друго празненство през август за рождения си ден. Дневно, с лек обяд в лятната къща, с лодки, игри и раирани тенти. Точно като в картината на онзи френски художник, как му беше името?
Разбира се, той така и не организира това празненство. През август 1924 година последното нещо, за което човек си мислеше, освен ако не се казваше Емелин, бе организирането на празненство. Нейното отношение бе особен вид социален изблик по онова време, реакция срещу, а не толкова въпреки, ужаса и кръвопролитието.
Кръв, толкова много кръв. Кой си е представял, че може да има толкова много кръв? От тук виждам онова място на брега на езерото. Там стояха те. Там стоеше той точно преди…
Главата ми олеква, нозете ми се огъват. Урсула сграбчва ръцете ми и ме подкрепя.
— Добре ли си? — пита тя, а тъмните й очи са разтревожени. — Много си бледа.
Мислите ми се блъскат. Горещо ми е. Вие ми се свят.
— Би ли искала да влезем вътре за малко?
Кимам.
Урсула ме води обратно по пътеката, настанява ме в инвалидната количка и обяснява на Берил, че трябва да ме върне до къщата.
От горещината е, разбиращо отвръща Берил, и майка й страда така. Толкова нехарактерни за сезона температури. Тя се накланя към мен и се усмихва така, че очите й се скриват.
— Така е, миличка, от горещината е.
Аз кимам. Няма смисъл да споря. За да внеса яснота, ще кажа, че не горещината ме потиска, а бремето на стара вина.
Урсула ме води в дневната. Не влизаме навсякъде, защото не е възможно. Червен шнур е опънат на около метър от входа. Предполагам, за да не може всеки да преминава и да прокарва мръсни пръсти по облегалката на дивана. Урсула спира стола ми до стената и сяда редом на пейката за посетители.
Туристите обикалят, сочат богато украсените сервизи за хранене, ахкат и охкат при вида на тигровата кожа върху гърба на канапето. И, изглежда, никой не забелязва, че стаята е изпълнена с духове.
Именно в дневната полицията проведе разпитите. Горкият Теди. Бе направо зашеметен.
— Той беше поет — обясняваше на полицаите и стискаше одеялото, с което се беше загърнал. Все още бе с вечерния си костюм. — Познавал се е със съпругата ми от млади години. Доста приятен човек, артистичен, но безобиден. Излизаше със снаха ми и нейното обкръжение.
Полицията разпита всички през онази нощ. Всички, освен Хана и Емелин. Теди се беше погрижил. Обясни на полицаите, че им стига нещастието да бъдат свидетели на самоубийството и няма нужда отново да го преживяват. Толкова силно бе влиянието на семейство Лъкстън, че, предполагам, полицаите са отстъпили.
Случилото се не ги засягаше лично. Беше късно през нощта и те нямаха търпение да се върнат при съпругите и топлите си легла. Бяха чули всичко, което им бе нужно. Не беше чак толкова необичайна история. Самата Дебора го отбеляза. Навсякъде — и в Лондон, и по света, млади мъже не успяват да се адаптират към обикновения живот, след като са видели и преживели войната. Фактът, че е бил поет, прави ситуацията още по-обяснима. Мъжете от артистичен тип са склонни към чудато и емоционално поведение.
Групичката ни намира. Берил ни кани да продължим обиколката и ни води до библиотеката.
— Ето една от малкото стаи, незасегнати от пожара през 1938 година — обяснява тя и умишлено забързва ход през залата. — Сигурна съм, че това е божия благословия. Семейство Хартфорд са притежавали безценна сбирка от стари книги. Над девет хиляди тома.