Поглеждайки към стълбите, Нанси рече:
— Трябва да й кажеш.
Госпожа Таунсенд поклати глава.
— Не е редно. Това е собствената й сестра. Трябва да знае.
Мушнах иглата в макарата със сребрист конец и оставих роклята настрани.
— Ти си нейна лична камериерка — продължаваше Нанси. — Тя те обича. Трябва да й кажеш.
— Знам — отвърнах тихо. — Ще й кажа.
На следващата сутрин я открих, както очаквах, в библиотеката. Седеше във фотьойл в далечния край и гледаше през огромните стъклени врати към двора на църквата. Беше се съсредоточила в нещо в далечината и не чу, че приближавам. Отидох близо до нея и застанах мълчаливо до стола. Ранната слънчева светлина нахлуваше през стъклото и обливаше профила й, придавайки й едва ли не безплътен облик.
— Госпожо? — тихичко казах аз.
Без да мести погледа си, тя отвърна:
— Дошла си да ми кажеш за Емелин.
Занемях. Недоумявах как е разбрала.
— Да, госпожо.
— Знаех, че ще ми кажеш. Въпреки че той ви нареди да не казвате. Познавам те твърде добре след всичкото това време, Грейс.
Трудно ми беда изтълкувам тона й.
— Съжалявам, госпожо. За госпожица Емелин.
Тя леко кимна, но не отмести поглед от далечната точка в двора на църквата. Изчаках известно време и когато ми стана ясно, че не желае компания, я попитах дали иска да й донеса нещо. Може би чай? Или книга? Тя не отговори веднага, изглежда, не беше ме чула. И тогава изневиделица промълви:
— Ти не можеш да четеш стенография.
Това бе констатация, а не въпрос, така че не отговорих.
По-късно разбрах какво е имала предвид и защо ми е говорила за стенография в онзи момент. Но минаха доста години. В онова утро все още не подозирах каква е ролята на това, че я бях заблудила.
Тя леко се размърда и прибра дългите голи нозе до стола. Но не ме погледна в очите.
— Можеш да си тръгваш, Грейс. — В гласа й долових студена нотка, от която изпитах пронизваща болка. Очите ми се напълниха със сълзи.
Нямаше какво повече да добавя. Кимнах и излязох, без да знам, че това бе последният ми разговор с нея.
Берил ни води в стаята, принадлежала на Хана накрая. Чудя се дали ще мога да продължа. Но сега стаята е различна. Пребоядисана е и мебелите са сменени с викторианска гарнитура, каквато не бе имало навремето в „Ривъртън“. Това не е леглото, на което се роди бебето на Хана.
Повечето хора мислеха, че бебето е причина за смъртта й. Точно както раждането на Емелин бе смятано за причина за смъртта на майка им. Толкова внезапно, коментираха те и клатеха глави. И толкова тъжно. Но аз знаех повече. Това бе удобно извинение. И възможност. Истината е, че раждането не беше лесно, но тя вече нямаше желание за живот. Случилото се на езерото, смъртта на Роби и скоро след това смъртта на Емелин я убиха дълго преди бебето да се заклещи в таза й.
Бях в стаята при нея в началото, но когато контракциите станаха по-силни и по-чести и бебето започна да напира навън, тя потъна в халюцинации. Втренчи се в мен, по лицето й се четяха страх и ярост. Изкрещя ми да изляза и че вината изцяло била моя. Не било необичайно жените, които раждат, да изгубят контрол и да започнат да фантазират, обясни лекарят, като ме помоли да изпълня желанието й.
Не можех да я изоставя, не и в това състояние. Отдалечих се от леглото, но не излязох от стаята. Лекарят започна да реже. Наблюдавах от вратата и видях лицето й. Когато облегна глава назад, тя въздъхна. Въздишката й толкова приличаше на облекчение. Освобождаване. Тя знаеше, че ако не се бори, може да си отиде. И всичко ще свърши.
Не, смъртта й не настъпи внезапно. Тя умираше от месеци наред.
След това бях съсипана. Съкрушена. По някакъв странен начин бях изгубила себе си. Това се случва, когато отдадеш живота и грижите си на някого другиго. Свързан си с него. Без Хана бях безполезна.
Изгубих способност да чувствам. Бях изпразнена, сякаш някой ме бе разпорил като умираща риба и бе извадил всичките ми вътрешности. Изпълнявах задълженията си машинално. Но сега, когато Хана я нямаше вече, и те бяха значително по-малко. Останах в това състояние в продължение на месец, като се лутах от едно място на друго. Докато един ден не съобщих на Теди, че напускам.
Поиска да остана. Щом отказах, той настоятелно ме помоли да преосмисля решението си, ако не заради него, то в името на Хана, в нейна памет. Тя ме обичаше. Нима не го знаех? Би се радвала да съм част от живота на дъщеря й, от живота на Флорънс.